Том Клэнси - Дълг на честта

Джак си помисли, че противникът също разчиташе на тях. Точно както той гледаше служебния си телевизор, така гледаха и хора по целия свят…

— Май си зает — обади се адмирал Джексън от вратата.

— Чакам така, че времето ми да минава възможно най-бързо. — Райън го покани да седне. — Си Ен Ен току-що съобщи за самолетоносачите.

— Чудесно.

— Чудесно ли?

— Можем да върнем „Стенис“ в океана след седем, най-много десет дни. Един стар приятел, Бъд Санчес, е командирът на авиогрупата им. Той подхвърли някои идеи, които ми харесват. На командващия тихоокеанските ВВС също.

— След седмица? Я чакай… — Поредният страничен ефект от телевизионните новини беше, че хората често вярват повече на тях, отколкото на официалната информация, макар че в случая секретният доклад съвпадаше с…

Три бяха все още в Кънектикът, а другите три бяха подложени на тестове в Невада. Всичко около тях бе нетрадиционно. Заводът например приличаше по-скоро на шивачница, отколкото на самолетно предприятие. Основният материал за корпусите пристигаше на топове, които се развиваха на една дълга, фина маса, където компютъризирани лазери изрязваха нужните форми. После те се обшиваха с пластове и се печаха в пещ, докато съставената от въглеводородни нишки материя не се превърнеше в сандвич, по-здрав от стомана, но далеч по-лек и за разлика от стоманата пропускащ електромагнитните вълни. Над този проект бяха работили близо двадесет години и първият прозаичен наръчник с изисквания прерасна в книга, дебела колкото многотомна енциклопедия. Като типична програма на Пентагона, тя продължи твърде дълго и им струва прекалено много, ала крайният продукт, дори да не си струваше съвсем да го чакаш, със сигурност си заслужаваше да го имаш, било то и за двадесет милиона долара бройката или както казваше екипажът, по десет милиона на седалка.

Когато служителите от „Сикорски“ пристигнаха в Кънектикът, завариха трите летателни апарата в открит хангар. Бордовите системи функционираха без грешка. С тях бяха летели пилотите изпитатели на компанията само колкото е необходимо, за да бъдат сигурни, че това чудо може да лети. Всички системи бяха проверени както трябва от бордовия тестващ компютър, който естествено тества и себе си. След зареждането им трите самолета бяха изтикани навън на рампата, откъдето веднага след мръкване отлетяха на север за военновъздушната база „Уестовър“, намираща се в Западен Масачузетс. Там щяха да ги натоварят на огромен транспортен „Галъкси“ от 327-а военна ескадрила, занимаваща се с пренасяне на припаси по въздуха, за да стигнат до едно място източно от Лас Вегас, което го нямаше на нито една карта, въпреки че съществуването му не беше кой знае каква тайна. В хангара в Кънектикът бяха вкарани три дървени макета в естествена големина, а откритата му страна се виждаше от жилищния район и от магистралата триста метра по-нагоре. Дори цяла седмица всички щяха да виждат хора, които работят по тях.

Даже човек да не знаеше още каква е мисията, изискванията си оставаха същите. „Тенеси“ намали скоростта до двадесет възла на осемстотин километра от сушата.

— Машинното отделение докладва, че се движим с две трети от мощността, сър.

— Много добре — рече капитан Клагет. — Руля двадесет градуса наляво, нов курс нула-три-нула. — Щурманът повтори заповедта, след което Клагет даде следващата си команда: — Подгответе подводницата за свръхтихо плаване.

Той вече познаваше физичните аспекти на това, което правеше, ала все пак се придвижи назад до масата с чертежите, за да провери отново цикъла на завъртане на подводницата. Командирът също трябваше да контролира всяко свое действие. Рязкото обръщане на курса имаше за цел проверка на шума, който сами издаваха. Ненужната апаратура в цялата подводница бе изключена и моряците, които не бяха на вахта, налягаха по койките в каютите си, когато тя започна да се завърта. Клагет усети, че екипажът вече влизаше в крачка.

На хиляда метра зад „Тенеси“, на края на свързания с нея кабел, се носеше кърмовата й сонарна група, самата тя дълга триста метра. След още минута подводницата приличаше на куче, гонещо огромната си опашка, която бе само на хиляда метра встрани от него. Все още се движеше е двадесет възла, докато операторите на сонари се ослушваха чрез системите си за шум от собствения им кораб. Клагет се отби в сонарното отделение, за да може лично да наблюдава мониторите. Процедурата беше един вид електронно кръвосмешение: най-добрите хидролокаторни системи, правени някога, се опитваха да засекат най-тихата подводница, създавана някога.