Том Клэнси - Дълг на честта

— Пълен напред! — заповяда Клагет.

— Тъй вярно, пълен напред. — Сигналът за пълно ускорение щеше да качи скоростта на „Тенеси“ до двадесет и шест възла. Всъщност можеха да вдигнат още четири възла при допълнителен камбанен сигнал. Малцина знаеха факта, че някой е допуснал грешка с ракетоносните подводници клас „Охайо“. Конструирани за максимална скорост малко над двадесет и шест възла, началните изпитания при пълна мощност с първия плавателен съд от този клас постигнаха резултат от малко повече от двадесет и девет възла, а по-късните модели бяха още по-бързи, макар и незначително. „Е — помисли си с усмивка Клагет, — американските военноморски сили никога не са се интересували особено от бавни кораби. При тях има по-малка вероятност да се измъкват от опасностите.“

— Дотук добре — обърна се той към вахтения офицер.

Лейтенант Шоу кимна. Като поредния офицер, готвещ се да напусне флота, той беше определен за рулеви на подводницата и понеже бе служил при Дъч Клагет и преди, не възрази да се върне за още едно плаване.

— Скоростта нараства добре, капитане.

— Напоследък спестихме доста неутрони.

— Каква е задачата?

— Още не е сигурно, но проклет да съм, ако не сме на най-голямата ударна подводница, правена някога.

— Време е да спуснем сонара.

— Направете го тогава, господин Шоу.

След минута обемистият кърмови сонар на подводницата бе разгърнат отзад и следваше дирята на потапящата се подводница чрез връзката си с десния борд. Дори при тази висока скорост разположената в тънка линия сонарна група веднага затрупа с данни сонарните оператори пред първи отсек. Сега „Тенеси“ се движеше с максимална скорост към дълбочина от двеста и четиридесет метра. Увеличеното водно налягане изключваше възможността за образуване на частичен вакуум, произтичаща от сложния й пропулсивен комплекс. Ядреният й двигател с естествено циркулиране не издаваше никакъв шум при изпомпване. Елегантните й контури допринасяха за абсолютно безшумно плаване. Екипажът вътре носеше обувки с гумени подметки. Турбините бяха инсталирани върху платформи, свързани с корпуса чрез ресори, за да се изолират звуците от двигателите. Проектирани така, че да не издават съвсем никакъв шум, и наричани от всички, даже и от моряците на ударните подводници „черни дупки“, моделите от този клас наистина бяха най-тихото нещо, пускано от човека в морето. Прекалено големи, със скорост и маневреност, които изобщо не можеха да достигнат тези на по-малките ударни подводници, „Тенеси“ и нейните посестрими все още заемаха челно място в най-важната категория. Дори китовете мъчно можеха да ги чуят.

„Равнопоставен двубой“ — помисли си пак Роби Джексън. Ако бе невъзможно да го постигнат в такъв, тогава какво?

— Ами ако не можем да го разиграем като професионален боксов мач, тогава ще поиграем на карти — каза си той, седнал сам в кабинета си. Изненадано вдигна глава, после осъзна, че е чул собствените си думи. Не беше много професионално да се ядосва, но за момента контраадмирал Джексън си позволи да се отдаде на гнева. Врагът (вече използваше това определение) приемаше за дадено, че той и колегите му от оперативния отдел не могат да измислят ефикасен отговор на неговите действия. За тях всичко бе въпрос на разстояние, време и сила. Разстоянието се измерваше в хиляди километри. Времето се измерваше в месеци и години. Силата — в дивизии и флотове.

„Ами ако грешат?“ — запита се Джексън.

От Шемия до Токио имаше три хиляди и двеста километра. От „Елмендорф“ до Токио пък бяха само хиляда и шестстотин. Разстоянието обаче беше и време. За тях времето се равняваше на броя на месеците или годините, необходими да се построи наново флот, способен да извърши онова, което бе направено през 1944, ала това нямаше връзка с играта на карти и следователно беше неуместно. Силата представляваше всичко, което успееш да превозиш до набелязаните за удар места. Всичко останало бе изгубена енергия, нали?

Още по-важен беше начинът на възприемане. Противниците му приемаха, че факторите, които ги ограничават, важат и за останалите. Те поставяха свои условия за борбата и ако Америка приемеше да играе според тях, то тя щеше да загуби. Значи най-важната задача бе да състави свой сборник от правила. Така и щеше да направи. Ето откъде започна Джексън: чист бял лист без полета и картата на света върху стената, към която често поглеждаше.

Райън си помисли, че който и да е стоял на смяна тази нощ в ЦРУ, той е бил много интелигентен. Достатъчно интелигентен, за да знае, че получената в три сутринта информация може да почака до шест, а това свидетелстваше за рядка сред разузнавателното съсловие способност за преценка, на която беше признателен. Руснаците изпратили съобщението до вашингтонската резидентура, откъдето то било донесено на крака в ЦРУ. Чудеше се какво ли са си помислили униформените пазачи там, когато са пускали руските шпиони да влязат. Оттам докладът пристигнал с кола в Белия дом и когато Джак дойде на работа, куриерът го чакаше в преддверието.