Том Клэнси - Дълг на честта

— Какво има, старшина?

— Това за „Ашвил“ и „Шарлот“… вярно ли е?

— Така ми казаха. — Капитан Клагет кимна за пореден път.

— Ще изравним резултата, сър.

Роджър Дърлинг взе листа. Беше написан на ръка — нещо, което президентът рядко виждаше.

— Това е доста оскъдно, адмирале.

— Господин президент, вие няма да позволите систематична атака срещу страната им, нали? — запита го Джексън.

— Не, не искам да се стига чак дотам — поклати глава Дърлинг. — Задачата е да си върнем Марианските острови и да им попречим да осъществят втората част от плана си.

Роби си пое дълбоко въздух. Точно за този момент се подготвяше.

— Има и трета част.

Двамата мъже пред него замръзнаха на място.

— Какво каза, Роб? — попита след миг Райън.

— Току-що го разбрахме, Джак. Сещаш ли се за командващия индийската специална бойна групировка, Чандраската? Преди известно време той мина през школата в Нюпорт. Познай кой е бил в същия курс. — Той замълча. — Един японски адмирал на име Сато.

Райън затвори очи. Защо никой не бе открил това по-рано?

— Значи имаме три страни с имперски амбиции…

— Така ми се струва, Джак. Помниш ли Великия източно-азиатски съюз за общо благополучие? Хубавите идеи постоянно се връщат. Трябва да спрем това из основи — заяви той убедително. — Двадесет и няколко години подготвях хората за война, която никой не искаше: тази с руснаците. Предпочитам да насоча усилията си за запазване на мира. Което означава, че трябва да ги спрем веднага.

— Това ще подейства ли? — поинтересува се президентът.

— Няма гаранция, сър. Джак казва, че операцията има дипломатически и политически спънки. Не е като с Ирак. Международната подкрепа, на която се радваме, е само от европейците, а и тя рано или късно ще се изпари.

— Джак? — поиска мнението му Дърлинг.

— Ако ще правим нещо, вероятно това е правилният начин.

— Рискован е.

— Така е, сър, наистина е рискован — съгласи се Роби Джексън. — Ако смятате, че дипломацията ще свърши работа и ще си върнем Марианските острови, хубаво. Нямам особено желание да убивам когото и да е. Ако обаче бях на тяхно място, не бих върнал тези острови. Те са им нужни за втората фаза и ако се стигне до нея, даже руснаците да не използват ядрения си потенциал…

„Гигантска крачка назад“ — помисли си Райън. Нещо като нов съюз, който можеше да се разпростре от Северния полюс до Австралия. Три държави с ядрен капацитет, огромна база от ресурси, мощни икономики и политическа решимост да използват насилствени методи, за да постигнат целите си. Връщане към деветнадесети век, като действието се разиграваше на много по-голяма сцена. Икономическа надпревара, подплатена със сила: класическата формула за нескончаема война.

— Джак? — повтори президентът.

Райън бавно кимна.

— Мисля, че се налага. Можете да се спрете на която си искате причина. Всичките водят до същия резултат.

— Съгласен съм.

„Нормално състояние“ беше фразата, която многобройните коментатори постоянно използваха, обикновено заедно с прилагателни като „загадъчно“ и „успокоително“, за да опишат рутинната седмица: Хората с леви убеждения бяха доволни, че правителството използва дипломатически средства за превъзмогване на кризата, докато тези с десни разбирания бяха вбесени, че Белият дом омаловажава всичко. Всъщност именно липсата на лидерски качества и отсъствието на ясно изразена политическа позиция показаха на всички, че Роджър Дърлинг е погълнат от вътрешните работи президент, който няма понятие как да подходи към международна криза. По-нататък критиката се ориентира към съветника по националната сигурност, Джон П. Райън, който, макар че имаше уж добри препоръки за разузнаването, на практика изобщо не се доказа като добър играч в полето на самата национална сигурност и сега определено не заемаше много стабилна позиция. Други намираха предпазливостта му за възхитителна. Спецовете твърдяха, че съкращаването на американската армия правело ефикасното противодействие в най-добрия случай изключително трудно и въпреки че нощем лампите в Пентагона не угасваха, очевидно нямало начин да се справят с положението на Марианските острови. Следователно, както заявяваха други наблюдатели пред всяка включена телевизионна камера, правителството щяло да се постарае да изглежда спокойно и сигурно, докато прави всичко, което е по силите му. Оттук и илюзията за нормално състояние, целяща да прикрие присъщата на американската позиция слабост.