Том Клэнси - Дълг на честта

— Струва ми се, че се изразихме ясно — отвърна посланикът, като се чудеше дали току-що спечели нещо или не.

— И в изборите без ограничения ще участват…

— Всички жители на островите, разбира се. Ние вярваме във всеобщото избирателно право не по-малко от вас. Всъщност ще направим още една отстъпка. В Япония правото на глас се придобива на двадесетгодишна възраст, но съобразно целта на тези избори ще свалим границата до осемнадесет години. Не желаем никой да протестира, че плебисцитът е бил нечестен в някакво отношение.

„Хитро копеле!“ — помисли си Адлер. Беше толкова логично. Сега всички войници там можеха да гласуват, а за международните наблюдатели ходът щеше да е направо великодушен. Заместник държавният секретар кимна с престорена изненада, сетне отбеляза нещо в бележника си. Посланикът пък мислено си отбеляза, че току-що е спечелил точка. Доста дълго чака този момент.

— Съвсем просто е — каза съветникът по националната сигурност. — Ще ни помогнете ли?

Правилата на съвещанието не биха могли да зарадват когото и да било. То започна с обяснението на една адвокатка от Министерството на правосъдието за това, че законът за шпионажа, намиращ се в глава осемнадесета на американския кодекс, параграф 793Е, касае всички американски граждани и че свободата на словото и печата не се простира дотам, че да се нарушава този закон.

— Вие ни молите да ви помогнем да излъжете — обади се един от по-опитните журналисти.

— Точно така — съгласи се Райън.

— Имаме професионални задължения…

— Вие сте американски граждани — напомни им Джак. — Хората на тези острови също. Работата ми не се състои в това да се ползвам от правата, за които мислите в момента. Задачата ми е да гарантирам тези права на вас и на всеки човек в тази страна. Ако искате, ни помогнете, ако не, недейте. Ако го направите, то ще можем да свършим работата си по-лесно, с минимални средства и с по-малко кръвопролития. Ако не го сторите, вероятно ще пострадат повече хора.

— Съмнявам се, че Медисън и останалите са целели американската преса да помага на врага във военно време — каза дамата от Министерството на правосъдието.

— Никога не бихме го направили — възрази представителят на Ен Би Си. — Но да преминем в другата крайност…

— Дами и господа, нямам време за дискусии по конституционно право. Приемете го буквално: това е въпрос на живот и смърт. Вашето правителство ви моли за помощ. Ако не ни окажете тази помощ, рано или късно ще се наложи да обясните пред американския народ защо сте отказали. — Райън се питаше дали някой ги е заплашвал някога по този начин. Смяташе, че в случая проявата на нелоялност ще е справедлива, макар да не очакваше те да погледнат на нещата по същия начин. Беше време да протегне маслиненото клонче. — Ще поема отговорността. Ако ни помогнете да излезем от затруднението, никой няма да го научи от мен.

— Не ми ги пробутвайте тия. Ще се разчуе — запротестираха от Си Ен Ен.

— Тогава ще трябва да обясните на американския народ, че сте постъпили като патриоти.

— Нямах предвид такова развитие, доктор Райън!

— Аз пък имах предвид точно това. — Джак се усмихна. — Помислете малко. С какво ще ви навреди? Освен това как ще се разчуе? Кой остана, че да го съобщи?

Журналистите бяха достатъчно цинични (професията им почти ги задължаваше да са такива), за да схванат хумора, ала в десетката Райън улучи с предишното си изказване. Те бяха в пълно недоумение как да постъпят и естествената реакция бе да го превъзмогнат, като започнат да мерят с друг аршин. В случая с този на бизнеса. Откажеха ли да подкрепят родината си, колкото и да доказваха принципите си и професионалната етика… Да, хората, които гледаха техните програми, не се впечатляваха толкова от тези възвишени стандарти, колкото би трябвало. Освен това Райън не искаше кой знае какво. Молеше само за едно нещо и ако те подходеха тънко, вероятно наистина никой нямаше да забележи.

Шефове на информационните агенции биха предпочели да се оттеглят и да обсъдят искането насаме, ала никой не им предложи тази възможност, пък и нито един от тях не дръзна да помоли за такава. И така, петимата се спогледаха и кимнаха.

„Ще ни платиш за това някой ден“ — казваха погледите им на Райън. Той реши, че е склонен да поеме този риск.

— Благодаря ви. — Когато те си отидоха, Джак се отправи към Овалния кабинет.

— Готово — съобщи той на президента.

— Съжалявам, че не можех да те подкрепя.