Том Клэнси - Дълг на честта

— Можете да избирате от две възможности. Може би три. Още не сме решили. Въпросът се разглежда — увери ги щабният офицер.

Добрата новина бе, че, изглежда, всички имаха мансардни апартаменти. Чавес си помисли, че това можеше да се очаква. Богати контета като тези мръсници биха наели целия последен етаж, на която сграда си пожелаеха. Предполагаше, че така хората от този сой започваха да се чувстват големи и да гледат всички останали отвисоко, точно както в детството му онези от небостъргачите в Лос Анджелис гледаха презрително неговия латиноамерикански квартал. Знаеше обаче, че никой от тях не е бил в армията. Иначе никога не биха поискали да изпъкнат така на фона на небето. По-добре да си долу сред бурените заедно с мишките и ратаите. „Е, всеки си има неща, в които не го бива“ — каза си Динг.

Значи трябваше само да намерят високо място. Това се оказа лесно. Миролюбивата природа на града отново работеше в тяхна полза. Те просто подбраха подходящата сграда, влязоха в нея, качиха се с асансьора до последния етаж и оттам излязоха на покрива. Чавес постави фотоапарата си на един триножник, избра най-дългия си обектив и започна да снима. Получените указания ги уверяваха, че дори посред бял ден нямаше да възникнат никакви затруднения, пък и сега боговете на времето им съдействаха със сиво, покрито с облаци небе. Той щракна по десет пози за всяко здание, пренави и извади филмчетата, които бяха върнати в кутиите им, за да им бъдат по-късно лепнати етикети. Цялата операция отне половин час.

— Започваш ли да му вярваш? — попита Чавес, след като предадоха заснетото.

— Динг, едва-що започнах да вярвам на теб — отговори тихо Кларк, с което намали напрежението на момента.

— И така?

Райън обмисли спокойно отговора. Адлер заслужаваше да знае нещичко. Преговорите би трябвало да се водят честно. В действителност никога не се казваше цялата истина, но не трябваше и да се лъже.

— Ами продължете както досега — рече съветникът по националната сигурност.

— Ние правим нещо. — В думите му нямаше въпрос.

— Не може да седим със скръстени ръце, Скот. Те няма да се огънат, нали?

— Вероятно не — поклати глава Адлер.

— Насърчавайте ги да преосмислят позицията си — предложи Джак. Нямаше голяма полза от съвета му, ала все пак каза нещо.

— Кук смята, че там има политически сили, които полагат усилия да смекчат нещата. Колегата му от другата страна на масата му дава окуражаваща информация.

— Скот, двама агенти на ЦРУ работят там, като се представят за руски журналисти. Те установиха контакт с Кога. Той не е много радостен от развоя на събитията, но ние му казахме да се държи нормално. Няма смисъл да навличаме беля на човека, обаче ако… Най-добре ще е Кук да преслуша онзи тип и да разбере кои са истинските опозиционни членове в правителството им и каква сила имат. Не трябва в никакъв случай да разкрива с кого поддържаме контакт.

— Добре, ще му предам. Иначе да следваме същия курс, така ли?

— Не им давайте нищо съществено. Можете ли малко да лавирате?

— Мисля, че да. — Адлер погледна часовника си. — Днес те ще са при нас. Трябва да се посъветвам с Брет, преди да започнем.

— Дръж ме в течение.

— Дадено — обеща Адлер.

Над езерото Грум още не се бе зазорило. Два транспортни самолета С-5В бавно стигнаха до края на пистата и излетяха. Товарът им беше лек: само по три хеликоптера във всеки и друга екипировка, което не представляваше много за самолет, предназначен да превозва по два танка. Ала полетът щеше да продължи дълго за единия от тях, над осем хиляди километра, и насрещните ветрове щяха да наложат две въздушни презареждания, което от своя страна изискваше цял помощен екипаж за всеки от „транспортьорите“. Допълнителните авиатори изместиха пасажерите към сектора след крилата, където местата бяха по-неудобни.

Рихтер махна ограничителите от тройната седалка и пъхна заглушителите в ушите си. Щом самолетът се издигна, ръката му механично посегна към джоба на авиаторския му гащеризон, където държеше цигарите си, или по-точно беше ги държал, докато не ги отказа преди няколко месеца. Проклятие! „Как можеш да влезеш в битка, без да запалиш?“ — запита се той, сетне се отпусна на една възглавница и заспа. Даже не почувства разклащането, когато самолетът се издигна в постоянното въздушно течение над планините на Невада.

Пилотският екип отпред зави на север. Небето бе тъмно и щеше да остане такова почти през целия полет. Най-важната им задача щеше да е да стоят нащрек и да не заспиват. Автоматизираната апаратура щеше да поеме направляването на самолета, пък и часът беше такъв, че извънредните пътнически полети вече нямаше да им се пречкат, а редовните ежедневни бизнеспътувания едва започваха. Небето бе тяхно в сегашния си вид, с разкъсани облаци и режещ студен въздух извън алуминиевата обшивка На самолета, носещ се към най-проклетото място, което резервните пилоти можеха да измислят. Екипажът на втория „Галъкси“ имаше повече късмет. Той сви на югозапад и след по-малко от час се озова над Тихия океан, за да завърши по-краткия си полет до военновъздушната база „Хикъм“.