Том Клэнси - Дълг на честта

Когато влезе в посолството, той сам намери пътя до кабинета на майор Шеренко и предаде намереното, след което се отправи към своето бюро, за да свърши кратката си сутрешна работа.

Борис Шеренко беше толкова зает, колкото винаги се бе надявал да бъде. Назначението му на този пост предполагаше хубава и спокойна дейност, нещо като търговско разузнаване: да научава промишлени похвати, които родината му би могла лесно да копира. Служба по-скоро в сферата на бизнеса, отколкото на истинския шпионаж. Загубата на мрежата на Олег Лялин БОДИЛ доведе до професионална катастрофа, която той известно време се мъчи да оправи без особен успех. Изменникът Лялин беше майстор в прокрадването в разни търговски операции, докато Шеренко се стараеше да постигне едно по-традиционно проникване в японските държавни органи. Усилията му да повтори постиженията на Олег дадоха плод едва когато задачата му се превърна в една съвсем различна мисия, изненадваща за самия него не по-малко, отколкото сегашното положение несъмнено беше за американците, ужилени така жестоко от някогашните си съюзници. Поредната баналност, която американците си бяха позволили да забравят: човек не може да вярва на никого.

Поне току-що оставеният на бюрото му пакет не представляваше трудност: две пози от тридесет и пет милиметров черно-бял филм, превърнат вече във фотографски негатив. Бе въпрос на минути да отлепи сивото тиксо и да го разтвори. Колкото и обиграна да беше агенцията му, действителният шпионаж често се оказваше досаден като сглобяването на играчките от рождения ден на детето ти. В случая той откъсна филма с помощта на джобно ножче и ярка светлина и едва не се поряза. Постави двете пози в картончета за диапозитиви, които пъхна едно след друго в проекционен апарат. Следващата задача бе да препише данните в един бележник — поредното скучно задължение. Веднага разбра, че си струва. Информацията трябваше да бъде потвърдена чрез други източници, ала новината беше хубава.

— Ето ги вашите два вагона — заяви служителят на Американската национална ЖП компания. Мястото бе толкова очевидно, че им трябваше цял ден да го осъзнаят. Двете прекомерно големи товарни платформи се намираха на ракетната площадка в Йошинобу, а до тях бяха трите транспортни контейнера за ракетоносителите SS-19/H-11. Просто си стояха там, на разпределителната станция. — Тук може би има още един, ей това подаващо се от сградата нещо.

— Не може да имат само два, нали? — попита Крис Скот.

— Аз бих използвала повече — отговори Бетси Флеминг. — Възможно е обаче тук само да прибират мотрисите. Това е най-логичното място за целта.

— Тук или при монтажния завод — кимна в съгласие Скот.

Сега чакаха най-вече невизуални данни. Единственият качен в орбита сателит КН-12 се приближаваше към Япония и вече беше програмиран да проучи малка част от една определена долина. Визуалната информация им даде много полезен знак. Още петдесет метра от железопътното разклонение изчезнаха за времето между две поредни преминавания на спътника КН-11. На снимките се виждаха стълбовете, обикновено използвани за прокарване отгоре пи жици с електричество, необходими за електрическите влакове, само че нямаше никакви жици. Вероятно ги бяха вдигнали, за да може разклонението да изглежда нормално за пътуващите от дома си към работата с влака-стрела: просто поредният успешен опит за скриване на нещо чрез поставянето му на видно място.

— Хм, само ако бяха оставили нещата, както са си… — подхвърли човекът от Националната ЖП компания, докато отново разглеждаше спътниковите снимки.

— Така е — съгласи се Бетси и погледна часовника. Ала не бяха ги оставили. Някой закачваше маскировъчна мрежа на стълбовете, веднага след първия завой към долината. Пътниците от влака нямаше да забележат и ако моментът беше подбран малко по-добре, те тримата също нямаше да разберат. — Ако вие ръководехте операцията, какво бихте направили по-нататък?

— За да ги скрия от вас ли? Лесна работа — отсече железничарят. — Бих паркирал там ремонтни мотриси. Тогава всичко би изглеждало адски нормално, а те разполагат с достатъчно място. Трябваше да го сторят по-рано. Хората непрекъснато ли правят такива грешки?

— Не се случва за първи път — рече Скот.

— А сега какво чакате? — попита ги той.

— Ще видите.

Изстрелян в орбита преди осем години от космическата совалка „Атлантис“, построеният от TRW спътник КН-12 всъщност просъществува далеч повече от отредения му живот, но както много от продуктите на тази компания (момчетата от ВВС я наричаха „вълшебната TRW“), той продължаваше да тиктака. Радарно-разузнавателният сателит обаче бе изразходвал изцяло горивото за маневри и следователно човек трябваше да чака, докато той минеше над определено място, и да се надява, че тази височина е подходяща за онова, което иска.