Том Клэнси - Дълг на честта

— Струва ми се, че мога да го проуча по-добре…

— Не — прекъсна го полковникът.

Двата изтребителя F-15J току-що бяха напълнили догоре резервоарите си и бяха в добра позиция за пресрещането. Буквено-цифровите символи на мониторите на разузнавателния самолет ги показваха отблизо, като пилотите на изтребителите виждаха същата картина на своите и не се налагаше да изключват търсещите си радари. При скоростта им от петстотин възла и съответната скорост на идващите насреща им самолети нещата нямаше да се проточат много.

В същото време беше изпратен доклад до местния щаб за въздушна отбрана и скоро много хора гледаха електронната драма. Вече бяха проследени три приближаващи се самолета, разредени като за атака. Всички съзнаваха, че ако са бомбардировачи В-1, биха могли да имат истински бомби или крилати ракети, а те отдавна бяха навлезли във въоръжението на последните. Това представляваше проблем за командира на въздушните отбранителни части, за когото избраното време не облекчаваше положението. Точните му инструкции все пак не бяха достатъчно прецизни, не можеше да разчита и на напътствия от командването в Токио. Приближаващите се самолети обаче бяха в установената зона под въздушна защита, вероятно бяха бомбардировачи и… „И какво?“ — запита се генералът. Засега той нареди на изтребителите да се разделят и всеки да се насочи към отделна мишена. Всичко ставаше твърде бързо. Би трябвало да постъпи по-разумно, но човек не можеше да планира всичко, а и това бяха бомбардировачи, намираха се прекалено близо и се носеха бързо към тях.

— Улавяме ли още сигнали? — попита командирът на въздушната група. Смяташе да се приближи на не повече от сто и шестдесет километра от въздушния радар, като вече имаше в ума си план за бягство.

— Не, сър. Проучвам обхвата ни на всеки шест секунди, ала все още няма електронни вълни, насочени към нас.

— Не мисля, че по този начин могат да ни забележат — изказа гласно мисълта си пилотът.

— И да ни видят, можем да се ометем за нула време. — Вторият пилот огъна нервно пръсти, като се надяваше, че увереността му не е незаслужена.

Командата „дръж“ бе изключена. Изтребителите бяха над слоя от облаци и при тези обстоятелства пикирането през него криеше опасности. Заповедите дойдоха почти като несъвпадащ с очакванията завършек след всичките учения и подготовка и след дългото и отегчително нощно патрулиране. „Ками“-2 смени честотите и започва да насочва електронно-лъчево проучване на всичките три приближаващи се контакта.

— Проучват ни — докладва веднага електронният оператор. — Смениха честотите, затрупват ни с импулси.

— Сигурно току-що са ни забелязали. — Имаше логика, нали? Щом са засекли приближаващ се контакт, те щяха да се опитат да го потвърдят. Значи имаха още малко време за действие. Полковникът реши, че ще продължи да прониква в зоната още няколко минути, просто да види какво ще стане.

— Той не обръща — съобщи капитанът. „Трябваше да се отклони веднага, нали?“ — питаха се всички на борда. Можеше да има само една основателна причина за това и последвалата заповед се подразбираше. „Ками“-2 отново смени честоти, този път на огневи режим, и един „Ийгъл“ изстреля две радарно насочвани ракети. На север от него, на друг изтребител току-що беше възложена мишена, която бе малко извън обхвата му. Пилотът му включи останалите двигатели, за да промени нещата.

— Под прицел сме… Попаднахме в нечий мерник!

— Отклонявам се вляво. — Полковникът премести лоста и усили мощността, за да пикира стремително към вълните. Поредица припламвания се появиха откъм опашката на бомбардировача заедно с облак от метални ленти, чиято цел бе да заглушат радиолокацията. После се закова почти веднага в студения въздух и увисна едва ли не неподвижно. Усъвършенстваният радар на разузнавателния Е-767 засече облака от метални ленти и автоматично го пренебрегна, насочвайки своя тънък като молив радарен лъч към бомбардировача, който все още се движеше. Ракетата трябваше само да го последва. Всичките тези години, посветени на многобройни проекти, сега бяха възнаградени. Диспечерите на борда коментираха тихо помежду си неочакваната ситуация. Системата беше проектирана за защита от руснаците, не от американците. Забележително!

— Не мога да се измъкна от мерника им. — Сетне електронният оператор пробва да заглуши сигнала, ала лъчът, който пронизваше алуминиевата обшивка на техния „Лансър“, бе с мощност два милиона вата и предавателите му за активни смущения изобщо не можеха да се справят с него. Самолетът се впусна в резки спираловидни маневри надолу. Те не знаеха къде са ракетите и можеха единствено да се придържат към експлотационните инструкции, които обаче, както осъзнаха със закъснение, не предвиждаха такъв противник. Когато първата ракета се взриви в дясното крило, те бяха прекалено близо до водата, за да могат катапултите да им помогнат.