Том Клэнси - Дълг на честта

— С атомни бомби ли? — попита Джексън. Райън знаеше, че професията му налагаше да мисли по такъв начин, колкото и страшна да бе думата и произтичащите от нея последици.

— Роб, не желаем да ги използваме, освен ако нямаме никакъв избор, ала вече си упълномощен да обмислиш възможността и да съставиш план.

— Преди малко ми се обади приятелят ни от Сайпан. Изглежда, някой е навит да плати луди пари за къщата му.

— Смятаме, че може да опитат да проведат избори… Един вид референдум за суверенитет. Ако успеят да отпратят някои хора от острова, печелят позиции, нали?

— Не искаме това да стане, нали?

— Не. Трябва ми план, Роб.

— Ще ви осигурим такъв — обеща заместник-началникът на оперативния отдел.

Дърлинг отново се появи по телевизията в девет вечерта източно време. Вече се ширеше недоволство. Телевизионните водещи, след като представиха развоя на събитията на Уолстрийт, продължиха с объркани коментари за злополуката със самолетоносачите от миналата седмица и за спешните преговори между Япония и САЩ относно Марианските острови, с които, отбелязаха те, връзките са прекъснати след буря, каквато може изобщо да не е имало. Изпитваха голямо неудобство, че трябваше да кажат какво не знаят. В това време кореспондентите във Вашингтон обменяха информация и източници и бяха смаяни, че са пропуснали нещо от такава величина. Това удивление се превърна в гняв към собственото им правителство за това, че е прикрило новина от такъв мащаб. Пресконференциите, започнали в осем, помогнаха гневът им да бъде поуспокоен. Да, Уолстрийт наистина бе голямата новина. Да, тя беше по-жизненоважна за цялостното благосъстояние на Америка от няколко острова, немалка част от които трудно се намираха на картата. Но, дявол го взел, държавата нямаше право да крие от медиите събитията. Все пак някои разбраха, че първата поправка към конституцията им гарантираше свобода да разкриват нещата, а не да изискват информация от останалите. Други осъзнаха, че правителството се опитва да приключи историята без кръвопролитие, което донякъде ги успокои. Ала не изцяло.

— Скъпи сънародници — започна Дърлинг за втори път в този ден и веднага стана ясно, че колкото и приятни да бяха събитията от следобеда, новината тази вечер ще е лоша. Така и се оказа.

Има нещо в неизбежността, което е в разрез с човешката природа. На човека са присъщи надеждата и изобретателността, които противоречат на схващането, че нещата не могат да бъдат променени. Човекът обаче е и създание, склонно към грешки, и понякога това прави неизбежни нещата, които той така често се мъчи да избегне.

Четирите бомбардировача „Лансър“ В-1В сега бяха на осемстотин километра от брега, разгърнати отново в линия, разположена право на изток от Токио. Този път те направо се завъртяха, поеха курс точно на запад под две-седем-нула градуса и се спуснаха на по-ниска височина за проникване. Електронните оператори на борда на всеки един от самолетите вече знаеха повече, отколкото преди две вечери. Сега поне можеха да зададат подходящите въпроси. Допълнителна спътникова информация установи местоположението на всеки радар за въздушна отбрана в страната и те знаеха, че могат да се справят с тях. Важната част от задачата им тази вечер бе да придобият представа за възможностите на самолетите Е-767, което изискваше повече предпазливост.

Бомбардировачите В-1В бяха преконструирани много пъти от шестдесетте години насам. На практика те станаха по-бавни вместо по-бързи, но също така станаха неуловими за радарите. Особено в носовата си част лансърът имаше радарни характеристики като на граблива птица за разлика от модела В-2А, чиито радарни характеристики приличаха на тези на врабче, опитващо се да се скрие от ястреб. Той можеше и да вдига светкавична скорост на ниска височина — винаги най-добрият начин за избягване на сражение, ако бъдеш атакуван, което екипажите се надяваха да предотвратят. Мисията тази нощ беше да „погъделичкат“ въртящите се в кръг самолети със системи за ранно предупреждение, да ги изчакат да „кихнат“ електронно, след което да се обърнат и да се стрелнат обратно към „Елмендорф“ с по-пълни данни от получените досега, чрез които биха могли да формулират истински план за атака. Авиаторите забравяха само едно. Температурата на въздуха при техните самолети бе минус нула цяло и пет градуса, а при другите — плюс един и половина.

„Ками“-2 летеше на сто и шестдесет километра източно от Чоши, следващ точно посоката север-юг със скорост четиристотин възла. На всеки петнадесет минути самолетът обръщаше курса. Той патрулираше от седем часа и трябваше да бъде сменен призори. Екипажът беше уморен, ала стоеше нащрек, още несвикнал напълно със сковаващата си рутинна задача.