Том Клэнси - Дълг на честта

Другият В-1 извади по-голям късмет. Ударът извади от строя два от двигателите му, но и с намалена наполовина мощност той успя да се отдалечи от японския бряг достатъчно бързо, та да не може изтребителят да го застигне; екипажът пък се чудеше дали ще стигнат до Шемия, преди да излезе от строя и друга важна част от струващия сто милиона долара бомбардировач. Останалата част от ескадрилата също се оттегли с надеждата, че някой ще може да им каже какво се е объркало.

По-важното беше, че поредният военен удар бе факт, още четири човека бяха убити и сега връщането назад щеше да е още по-трудно за двете страни в една война без никакви видими правила.

Райън си помисли, че случилото се не е голяма изненада, което обаче нямаше да утеши семействата на четиримата служители от ВВС. Мисията трябваше да е проста и безопасна, но мрачната действителност беше, че от нея със сигурност научиха едно: Япония разполагаше с най-добрите в света самолети за въздушна отбрана. Щеше да се наложи да ги сразят, ако някога решаха да унищожат междуконтиненталните им ракети… ала тези ракети трябваше да се извадят от строя. На бюрото му се издигаше солидна камара документи. Доклади на НАСА за японските ракетоносители SS-19. Анализи върху наблюдаваните изпитателни изстрелвания на ракетите. Оценки за възможностите им. Предположения за полезните товари. Всъщност разполагаха само с предположения. Трябваше му нещо повече, но получената чрез разузнаване информация по принцип беше такава. Никога нямаш достатъчно данни, за да вземеш обосновано решение, поради което се налага да вземеш необосновано решение и да се надяваш, че интуицията не те е излъгала. Той почувства облекчение, когато неговата СТЛ-6 иззвъня и го откъсна от задължението му да измисли какво да каже на президента за нещата, които не знаеше.

— Здравей, МП. Нещо ново?

— Кога иска да се срещне с хората ни — отговори веднага госпожа Фоли. — Според предварителни сведения той не е особено доволен от развитието на събитията. Все пак е рисковано.

„Щеше да е толкова по-лесно, ако не познавах тези двамата“ — помисли си Райън.

— Одобрявам срещата — каза вместо това. — Ще ни е нужна всичката информация, която успеем да извлечем. Трябва да разберем кой в действителност взема решенията там.

— Не и правителството. Това сочат всичките ни сведения. Тази е единствената възможна причина руската Служба за външно разузнаване да не разбере какво предстои. Така че неминуемо идва въпросът…

— Отговорът на който е „да“, Мери Пат.

— Ще трябва някой да се подпише под това, Джак — каза с равен глас заместник-директорът на оперативния отдел.

— Ще се подпише — обеща съветникът по националната сигурност.

Той беше помощник на заместник търговското аташе — млад, едва двадесет и пет годишен дипломат, когото рядко канеха на важни събития, а когато го поканеха, той просто се навърташе край шефа си като дворцов паж от една отминала епоха, грижеше се за питиетата и като цяло изглеждаше като маловажен човек. Бе разузнавач, разбира се, като и в това си поприще имаше нисък чин. Задачата му беше да прибира скритите съобщения на път за посолството всяка сутрин, когато забележеше подходящите знаци, както стана тази неделна утрин в Токио. Тя представляваше предизвикателство за изобретателността му, понеже трябваше да направи така, че планираното да изглежда случайно, както и всеки път да го стори по различен начин, ала не дотам различен, че да е необичаен. Действаше едва втора година като оперативен служител, но вече се питаше как, дявол да го вземе, хората в този бранш изграждат кариерите си, без да превъртят.

Ето го и знака. Кутийка от безалкохолно (в случая червена кока-кола), валяща се в канавката МЕЖДУ ЗАДНОТО ляво колело на една лимузина „Нисан“ и бордюра. Точно където трябваше да бъде, на двадесет метра пред него. Не би могла да е захвърлена там много отдавна. Някой щеше да я вземе и да я пусне в един от контейнерите наблизо. Възхищаваше се на чистотата в Токио и самоуважението на гражданите, което тя олицетворяваше. Всъщност той се възхищаваше на почти всичко у тези трудолюбиви и вежливи хора, ала това само го караше да се тревожи доколко осведомено и усърдно е контраразузнаването им. Вярно, че се прикриваше като дипломат и нямаше от какво да се страхува освен от опетняване на една кариера, която винаги можеше да смени. Все си повтаряше, че наложените му от прикритието задължения са го научили на много неща за бизнеса, решеше ли да спре да служи на правителството си. Той продължи напред по пренаселения тази сутрин тротоар, наведе се и взе кутийката. Дъното й бе кухо и вдлъбнато нарочно за удобно скривалище и дипломатът ловко отлепи прикрепения с тиксо предмет, след което просто пусна кутийката в контейнера за смет в края на уличката и зави наляво, за да отиде в посолствоте. Приключи още една важна мисия, макар на пръв поглед да изглеждаше, че само е почистил боклука от една от улиците на този най-изискан от всички град. Две години професионална подготовка, за да стане събирач на смет. Може би до няколко години щеше да започне да набира свои агенти. Така поне нямаше да си цапа ръцете.