Том Клэнси - Дълг на честта

Истинският проблем беше технически, което се отразяваше тежко на операторите. Радарът им с цялата си сложност ги улесняваше по-малко, отколкото човек би си помислил. Конструиран, за да направи възможно засичането на неуловими самолети, той постигна целта си може би (още не знаеха със сигурност) чрез множество максимални подобрения на характеристиките. Самият радар бе изключително мощен и понеже имаше безлампова конструкция, беше много надежден и изпълняваше прецизно функциите си. Подобренията отвътре включваха приемател, охладен с течен азот, за да стане четири пъти по-чувствителен, и софтуер за обработване на сигнали, който почти не пропускаше. Всъщност там бе проблемът. Радарните екрани представляваха телевизорчета, показващи изготвена от компютър картина, или така нареченото хоризонтално сканиране вместо метода с последователно сменяне на записаните данни, известен от изобретяването на радара през тридесетте. Софтуерът беше нагласен да открива всичко, от което вълните се отразяват, и при използваните сега степени на мощност и чувствителност той улавяше предмети, които в действителност не съществуваха. Прелетни птици например. Софтуерните инженери бяха инсталирали скоростна бариера, чрез която се пренебрегваше всичко, движещо се е по-малко от сто и тридесет километра в час, иначе щяха да засичат колите по магистралите западно от тях. Софтуерът обаче поемаше всеки отразен сигнал и след това решаваше дали да го покаже на оператора и ако нещо се криеше зад сигнала и няколко секунди по-късно, то се отбелязваше като вероятен контакт е движещ се самолет. Така два албатроса на разстояние няколко хиляди метра един от друг се превръщаха в движещ се самолет за бордовия компютър. Това побъркваше операторите, а с тях и пилотите на двата изтребителя „Ийгъл“, летящи на тридесет километра от разузнавателния самолет. Резултатът от проблемите със софтуера беше раздразнение, което вече влияеше зле на преценката им. Отгоре на всичко при сегашната чувствителност на цялата система все още оживеният поток от пътнически самолети приличаше досущ на ескадрила от бомбардировачи и хубавото бе само, че летящият северно от тях „Ками“-1 се занимаваше е тях, като ги класифицираше и отхвърляше.

— Имаме контакт, едно-нула-едно, четиристотин километра — съобщи по интеркома някакъв капитан, намиращ се в един от самолетите. — Височина три хиляди метра… Спуска се. Скорост петстотин възла.

— Поредната птица ли? — попита ядосано полковникът, командващ мисията.

— Този път не… Контактът става по-ясен.

Друг пилот с чин полковник освободи надолу лоста, за да свали по-ниско бомбардировача си. Сега автопилотът беше изключен. „Шмугвам се и се измъквам“ каза си той, докато проучваше небето отпред.

— Ето го нашето приятелче — обади се един от електронните оператори. — Курс две-осем-едно.

Летецът и вторият пилот механично погледнаха вдясно. Не видяха нищо, което изобщо не бе чудно. Вторият пилот върна вниманието си към кабината. Нощем човек искаше да държи под око апаратурата. Липсата на ясни външни ориентири означаваше, че така поемаш риск от световъртеж и загуба на пространствена ориентация, от което се страхуват всички авиатори. Изглежда, наближаваха някакви слоести облаци. Погледът му се спря на термометрите за външната температура. Плюс едно и половина, което беше добре. При един-два градуса по-ниска температура имаше опасност от заледяване, срещу което бомбардировачът В-1, подобно на повечето военни самолети, нямаше приспособления. Е, за задачата им се изискваше електроника, не зрение, пък и облаците не влияеха особено на излъчването или приемането на радара.

Облаците обаче носеха влага, а вторият пилот си позволи да забрави, че термометърът се намираше на носа, докато опашката им се падаше доста по-високо. Температурата там бе минус нула цяло и пет и по стабилизатора на опашката на бомбардировача започна да се образува лед. Заледяването не беше достатъчно силно, за да влоши по какъвто и да било начин управлението, но стигаше, за да промени едва доловимо формата на самолета, чиито радарни характеристики се влияеха от разлики в милиметри.

— Мъчен контакт — каза капитанът от „Ками“-2. Той задвижи контролните лостове, за да го проследи, след което прехвърли установения контакт на монитора на полковника. — Сега май се появи и друг.

— Виждам го. — Той забеляза, че след изкачването засеченият предмет започна да лети хоризонтално, право към Токио. Не бе възможно да е пътнически самолет. Нямаше задействащ се чрез сигнал предавател. Основният курс беше друг. Височината също. Бързината на навлизане в тяхната територия бе различна. Би трябвало да е враг. Като узна това, той нареди на двата изтребителя да се насочат към него.