Том Клэнси - Дълг на честта

— Зная. Най-скоро? — настоя Манкузо. Резкият въпрос напомняше за миналото.

— Трябва да се снабдя с храна и торпеда, нужни са ми и тридесет човека.

— Кои са слабите места?

Клагет се замисли. Повечето му офицерите бяха млади, ала той не възразяваше, имаше и добър екип от главни старшини.

— На практика няма такива. Доста озорвам хората си.

— Добре, чудесно. Дъч, изпращам заповеди да бъдеш подготвен за отплаване веднага. Сега щабът се организира за действия. Искам да действаш възможно най-бързо. Инструкциите за мисията ще получиш всеки момент. Приготви се за деветдесетдневен престой в открито море.

— Слушам, сър. — Клагет чу, че линията замря. След секунда той вдигна пак слушалката и свика командирите на отсеци за съвещание в каюткомпанията. Още не бяха започнали, когато телефонът иззвъня отново. Обаждаха се от щаба и се интересуваха от колко точно военен персонал се нуждаят.

— Къщата ви предлага хубав изглед. Продава ли се?

— Не, не се продава — отвърна Ореза на възрастния човек на вратата и поклати глава.

— Може пък и да премислите. Рибар сте, нали?

— Да, господине, така е. Давам под наем една яхта…

— Зная, зная. — Мъжът се огледа с явно възхищение пред размерите и изложението на постройката, която всъщност бе сравнително обикновена вила по американските стандарти. Мануел и Исабел Ореза я купиха преди пет години и с малко изпревариха скока в цените на недвижимата собственост на Сайпан. — Бих платил много за къщата.

— Но къде ще живея тогава? — попита Португалеца.

— Повече от милион американски долара — настояваше непознатият.

Колкото и да е странно, предложението породи пристъп на гняв у Ореза. В края на краищата той все още плащаше вноски за дома си всеки месец… Тоест жена му ги плащаше, но това беше друг въпрос. Типичният американски ежемесечен ритуал, състоящ се в откъсването на квитанцията от кочана, попълването на чека, пъхването на двете хартийки в плика и пускането му в пощата в първия ден на месеца… Цялата процедура им доказваше, че наистина притежават първата си къща, след като тридесет и кусур години бяха на правителствена служба и приличаха на носени от вятъра тръни. Това бе техният дом.

— Господине, тази къща е моя, разбирате ли? Живея в нея и тук ми харесва.

Мъжът беше възможно най-дружелюбен и учтив, като се изключи, че бе натрапчиво копеле. Той му подаде една картичка.

— Зная. Моля да ме извините за безпокойството. Бих искал да ми се обадите, след като спокойно обмислите предложението ми. — С тези думи той се отправи към следващата къща в района.

— Какво става тук? — прошепна Ореза и затвори вратата.

— За какво беше целият шум? — полюбопитства Пийт Бъроус.

— Иска да ми даде милион за къщата.

— Изгледът е хубав — изтъкна Бъроус. — На калифорнийското крайбрежие биха предложили добра цена за нея. Обаче не и такава сума. Няма да повярваш какви са цените на японската недвижима собственост.

— Един милион долара! — „И това е само първоначалната му оферта“ — напомни си Португалеца. Непознатият бе паркирал джипа си „Тойота“ в задънената улица и очевидно обикаляше от къща на къща, за да провери какво може да купи.

— О, той би я препродал за много повече или пък ако е достатъчно умен, просто ще да я даде под наем.

— Но къде да живеем тогава?

— Няма да е тук. На колко искаш да се обзаложим, че при прехвърлянето на имота ти дават билет първа класа за Щатите. Помисли малко — посъветва го инженерът.

— Хм, интересно — разсъждаваше на глас Роби Джексън. — Някакво друго развитие?

— Разрушителите, които видяхме по-рано, вече ги няма. Нещата се връщат към… По дяволите, сега те са си нормални, като изключим всичките войници наоколо.

— Някакви неприятности?

— Не, сър, никакви. Пристигат същия брой кораби с храна, същите танкери, всичко си е същото. Въздушният трафик значително намаля. Войниците един вид се окопават, обаче внимават как го правят. Вече не се набиват така в очи. На острова все още има много гъсталаци. Сигурно всички са се изпокрили там. Не съм излизал да оглеждам, нали разбирате?

— Това е достатъчно. Просто запазете спокойствие, лейтенант. Хубав доклад. Трябва да се захващам пак за работа.

— Добре, адмирале.

Джексън нахвърля нужните бележки. Всъщност би трябвало да прехвърли тази отговорност на другиго, ала лейтенант Ореза би искал да чуе познат глас в другия край на линията, пък и без това всичко се записваше за момчетата от разузнаването.