Том Клэнси - Дълг на честта

Ето до какво всъщност се свеждаше всичко: нещото, което единствено той разбираше ясно. Родината му можеше да произвежда продукти и да ги продава, но тъй като тя имаше по-голяма нужда от пазари, отколкото пазарите се нуждаеха от нея, търговските закони биха могли да парализират Япония, която щеше да остане без никакви средства. Винаги тези американци. Всичко винаги опираше до тях: те наложиха бърз край на Руско-японската война, не признаха имперските им амбиции, позволиха им да изградят икономиката си, след което отрязаха клона под тях, и то три пъти досега. Същите хора, които убиха семейството му. Слепи ли бяха? Сега Япония отвърна на удара, ала скромността все още пречеше на хората да видят действителността. Ямата едва успя да овладее гнева си към този нищожен и глупав човек. Той обаче се нуждаеше от Гото, макар премиерът да беше прекалено глупав и да не разбираше, че няма връщане назад.

— Сигурен ли си, че не могат… да отвърнат на нападението ни? — попита Гото, след като размишлява близо минута.

— Хироши, нещата стоят така, както ти повтарям от месеци. Не може да не спечелим… Освен ако не се откажем да опитаме.

— Ех, де да можехме да използваме тези джаджи за проучванията си! — Действителната магия на спътниковите образи не се криеше в отделните снимки, а по-скоро в комплекти от по два кадъра, общо взето, заснети в разстояние на няколко секунди от една и съща камера и сетне препредадени до наземните станции в Сънивейл и Форт Белвоар. Предаването на живо бе идеално, ако целта е да се възбуди въображението на конгресмените, посветени в тези работи, или да се преброят набързо някакви предмети. При истинска работа се използваха фотоси, които се подреждаха по двойки и се разглеждаха чрез стереоскоп, справящ се по-добре от човешкото око с придаването на триизмерност на снимките. Почти като да гледаш от хеликоптер. „Може би и по-хубаво — разсъждаваше служителят на Американската национална железопътна компания, — защото можеш да се върнеш назад, както и да отидеш напред във времето.“

— Сателитите струват много пари — отбеляза Бетси Флеминг.

— Така е, почти колкото целият ни годишен бюджет. Тази е интересна. — Разбира се, екип от професионални фотографски експерти анализираше всяка снимка, но простата истина беше, че ЦРУ и Националната разузнавателна служба бяха престанали да се интересуват от техническите страни на строенето на железопътни линии преди десетки години. Издирването на отделни влакове, натоварени с танкове или ракети, бе едно. Това беше друга работа.

— В какъв смисъл?

— Линията „Шинкансен“ носи големи годишни приходи. От това разклонение няма да направят много пари. Биха могли да прокарат тунел оттук. — Той смени снимките. — Могат да го направят в този град… Аз обаче бих избрал другия път и бих спестил парите за строителни работи. Естествено, може да е просто да прокарват запасен коловоз за поддържане на централната линия.

— Ъ?

Той не вдигна очи от стереоскопа.

— Служи за складиране на аварийни мотриси, снегорини и тем подобни. Мястото е добро за тази цел. Само че там няма такива вагони.

Контрастът на фотографиите беше направо фантастичен. Бяха направени около обед местно време и човек можеше да види как слънцето блести по релсите на централната линия, както и на разклонението. Той прецени, че с ширината на релсите горе-долу се достигаше границата на различителните възможности на камерите — интересен факт, ала нямаше с кого да го сподели. Траверсите бяха бетонни, както в останалата част от линията на влака-стрела, а на качеството на конструкцията завиждаше от дълго време. Железничарят неохотно вдигна глава.

— Няма начин това да е печеливша линия. Всички завои са ужасни. Тук не можеш да вдигнеш и петдесет километра в час, докато влакът се движи по тази линия средно с пад сто и шестдесет. Странното обаче е, че тя просто изчезва.

— Нима? — заинтригува се Бетси.

— Вижте сама. — Той се изправи, за да се разкърши, и освободи мястото пред апарата за госпожа Флеминг. После разгърна една карта в голям мащаб на долината, за да види къде се губи всичко. — Да ви кажа, когато Хил и Стивънс построиха Голямата северна…

Бетси не прояви интерес.

— Крис, ела да погледнеш.

— А, откритата платформа ли? — Посетителят им вдигна поглед от картата. — Не знам в какъв цвят боядисват…

— Не и в зелено.

Времето обикновено работеше за дипломацията, но не и в случая. Това си мислеше Адлер, когато влезе в Белия дом. Знаеше пътя, пък и агент от тайните служби го придружаваше да не би да се загуби. Заместник държавният секретар се учуди, че вижда репортер в Овалния кабинет, като изненадата му нарасна, когато му позволиха да остане.