Том Клэнси - Дълг на честта

И така, тя се обади в местната телевизионна станция и поиска да говори с метеоролога — прозорлив петдесет и няколко годишен мъж, който бе експерт по предсказване на торнадата, бушуващи в района всяка пролет, и както вярваха мнозина, спасяваше между пет и десет човешки живота на година с мигновените си преценки накъде ще се насочи фунията от облаци.

Метеорологът от своя страна беше от онези хора, които обичат да ги спират в близкия супермаркет с приятелски забележки, и прие питането като поредния комплимент за професионалната му експертиза, пък и досега никога не бе проучвал Тихия океан. Оказа се обаче съвсем лесно. Включи се към спътниковата система на Националната океано-атмосферна служба и с помощта на компютър се върна назад във времето, за да види каква буря е връхлетяла тези острови. Знаеше, че по това време на годината не би трябвало да има тайфуни, но ставаше дума за средата на океана, а там непрекъснато се разразяваха бури.

Ала не и тази година, и не по това време. На спътниковите снимки се виждаха няколко облачета, но иначе времето изглеждаше хубаво. Няколко минути той се питаше дали Тихият океан, също като Арканзас, не е подложен на бури в ясно време. Не, вероятността беше малка, тъй като причините за адиабатичните бури са главно вариращите температури и земните възвишения, докато един океан има едновременно равна повърхност и умерен климат. Посъветва се със свой колега, бил някога военноморски метеоролог, за да потвърди мнението му, и накрая остана в недоумение. Като си помисли, че може да е получил невярна информация, той потърси номера в телефонния указател и набра 011-671-555-1212, понеже обаждането до информационното бюро там бе безплатно. Включи се запис, който му съобщи, че е имало буря. Само дето не беше имало буря. Дали бе първият, който го откриваше?

Следващата му стъпка беше да отиде до новинарския отдел. След минути започна проучване чрез една от службите за електронни комуникации.

— Райън.

— Джак, Боб Холцман е. Имам един въпрос към теб.

— Надявам се, че не е свързан с Уолстрийт — каза Джак с възможно най-непредпазлив тон.

— Не, става дума за Гуам. Защо телефонните линии са изключени?

— Боб, попита ли в телефонната компания? — пробва се Райън.

— Да. Казват, че е имало буря, която прекъснала много връзки. Само че някои неща не се връзват. Първо, не е имало никаква буря. Второ, имаме подводен телеграф и сателитна връзка. Трето, една седмица е много време. Какво става? — настоя репортерът.

— Колко човека питат?

— За момента само аз и една телевизионна компания в Литъл Рок, поискала справка чрез електронните услуги на АП. Още тридесет минути, и ще са много повече. Какво има? Някакво…

— Боб, защо не се отбиеш при мен — предложи му Райън. „Е, нали не си очаквал затишието да продължи вечно?“ — запита се той. Сетне се обади до кабинета на Скот Адлер. „Но защо не можа да почака още един ден?“

„Юкон“ зареждаше втора група кораби. Спешността на момента налагаше танкерът да пълни с гориво по два ескортиращи кораба наведнъж, по един от двете му страни, докато хеликоптерът му разнасяше различни части и други припаси из флотилията, близо половината от тях самолетни детайли, за да бъдат приведени в пълна бойна готовност самолетите на „Айзенхауер“. Слънцето щеше да залезе след тридесет минути, а започнатите операции по снабдяването с нови запаси щяха да продължат под прикритието на мрака. Бойната група на Дъбро се беше стрелнала на изток, за да се отдалечи повече от индийския флот, и отново премина на електромагнитен контрол, с изключени радари и заблуждаващо разположение на разузнавателните си самолети. Те обаче загубиха следите на двата индийски самолетоносача и докато техните „Хоукай“ проучваха предпазливо околността, Дъбро се потеше.

— Наблюдателните постове съобщават за неизвестни самолети, приближаващи се по курс две-едно-пет — извика някой.

Адмиралът тихо изруга, вдигна бинокъл и се извърна на югозапад. Ето ги. Два морски хариъра. Забеляза също, че действаха хитро. Бяха на около хиляда и петстотин метра в стегнатата формация за двама, използвана при тактически сражения и въздушни атракции, и летяха хоризонтално и равномерно, като внимаваха да не преминат точно над някой кораб. Преди те да прелетят над външния обръч от ескортиращи кораби, два изтребителя „Томкет“ се озоваха зад тях, готови да ги извадят от строя за броени секунди, ако покажеха враждебни намерения. Враждебните намерения обаче означаваха, че най-напред ще бъде изстреляна ракета, а в тази епоха една изстреляна ракета бе най-вероятно да улучи каквото и да се случеше с пусналия я самолет. Хариърите прелетяха над тях само веднъж. Те като че ли имаха допълнителни резервоари с гориво и разузнавателен отсек, ала нямаха никакви оръжия, поне този път. Адмирал Чандраската не беше глупак, но пък и Дъбро никога не го е допускал. Противникът му играеше тази игра търпеливо, придържаше се към своята задача и изчакваше удобен момент, като се учеше от всеки номер, показан му от американците. Всичко това изобщо не успокояваше командира на бойната групировка.