Том Клэнси - Дълг на честта

— Да, можем да го направим — отбеляза друг дилър. — Искам сто от „Хановерски производители“ за шест — заяви той. Това щеше да е следващата банка, която щеше да извлече полза от нарастващата сила на долара, и дилърът искаше количество, от което можеше да се освободи за по осемдесет и шест долара и четвърт. Акциите, довели миналата седмица до срива, сега щяха да предизвикат скок, и то поради едни и същи причини. Колкото и откачено да звучеше, всички съзнаваха, че е съвсем логично. А щом останалата част от пазара го проумееше, всички те можеха да реализират печалби.

Информационното табло на стената работеше с пълна сила, като отново предоставяше стенографирани подбрани съобщения от комуникационните служби. Според него „Дженеръл мотърс“ връщаше на работа двадесет хиляди работници в заводите си около Детройт в очакване продажбите на автомобили да нараснат. В съобщението не се казваше, че повторното им наемане ще отнеме девет месеца и че е предизвикано от едно обаждане от министрите на търговията и на труда, ала новината бе достатъчна, за да възбуди интереса към книжата за автомобили, което пък породи интерес към металообработващите машини. До 12,05,30 индексът Дау се беше покачил с пет пункта. Капка в морето в сравнение с рязкото падане с петстотин пункта преди седем дни, обаче от партера на Нюйоркската фондова борса някогашното ниво изглеждаше като Еверест в ясен ден.

— Не мога да повярвам — възкликна Марк Грант, намиращ се на няколко пресечки оттам, в централата на ФБР.

— Къде, по дяволите, пише, че компютрите са винаги прави? — попита Джордж Уинстън и отново се усмихна насила. Той имаше свои тревоги. Закупуването на акции от „Ситибанк“ не бе безопасно, но виждаше, че ходът му оказа нужния ефект върху тях. Когато те се покачиха с три пункта, той започна бавно да разпродава, за да обърне книжата в пари, а други управители на взаимни фондове се включиха, следвайки тенденцията. Е, това беше предвидимо, нали така? Стадото просто се нуждаеше от водач. Покажи им тенденция и ги чакай да я последват, а ако е противна на финансовата ситуация, толкова по-добре.

— Първото ми впечатление е… че става — каза председателят на Федералния резерв на европейските си колеги. Според всички теории би трябвало да стане, ала в такива моменти теориите изглеждат несъдържателни. Той и министър Фидлър наблюдаваха Уинстън, който сега се бе изтегнал в стола си, дъвчеше писалка и говореше спокойно по телефона. Те чуваха думите му. Поне гласът му беше спокоен, въпреки че тялото му напомняше за борещ се човек, напрегнато до последния мускул. След още пет минути обаче те го видяха как разпуска стегнатите си мускули, усмихва се и се обръща да каже нещо на Грант, който само поклати глава в почуда, докато наблюдаваше компютъра си да прави неща, смятани от същата тази машина за невъзможни.

— Е, какво ще кажете за това? — подхвърли Райън.

— Добре ли беше? — попита Дърлинг.

— Да го кажем така: ако бях на ваше място, щях да подаря на съставителката на речи дванадесет дълги, червени рози и да я уведомя, че може да планира работата си тук за още четири години.

— Доста е рано за това, Джак — почти му се тросна президентът.

Райън кимна.

— Да, сър, зная. Онова, което искам да ви кажа, е, че успяхте. Пазарите може… По дяволите, със сигурност ще се колебаят до края на деня, но няма да паднат рязко, както очаквахме първоначално. Въпрос на увереност, шефе. Факт е, че вие я върнахте на хората.

— А по другия въпрос?

— Имат възможност да се оттеглят. До вечерта ще знаем резултата.

— Ами ако не го сторят?

Съветникът по националната сигурност се замисли.

— Тогава ще трябва да измислим начин да ги победим, без да им нанесем прекалено тежки щети. Налага се да открием атомните им оръжия и да уредим този въпрос, преди нещата наистина да излязат от контрол.

— Възможно ли е това?

Райън посочи към екрана.

— Не вярвахме, че и това е възможно, нали?

Това се случи в Айдахо, в един район край военновъздушната база „Маунтин хоум“. Един щабен сержант, разпределен там, беше отлетял за военновъздушната база „Андерсън“ на Гуам, за да работи върху радарите за контролиране на приближаващи се полети. Съпругата му роди седмица след неговото заминаване и тази вечер се опита да му се обади, за да му съобщи за новородената дъщеря, ала само научи, че телефоните са изключени поради буря. Едва двадесетгодишна и не особено образована, тя разочарована прие новината. Един офицер й каза, че военните комуникационни линии са заети, и то достатъчно убедително, та тя със сълзи на очи да се прибере у дома. След един ден жената говори с майка си и я изненада с новината, че мъжът й все още не знае за дъщеря си. Майка й си помисли, че дори във военно време такива съобщения винаги стигат до целта… Каква трябваше да е тая буря, за да е по-лоша от една война?