Том Клэнси - Дълг на честта

— Ще ги последваме ли? — попита капитан Харисън безучастно.

Майк Дъбро поклати глава.

— Проследете ги с радар.

Кога, дявол да го вземе, онези във Вашингтон щяха да проумеят, че над главата му висеше неизбежно стълкновение?

— Господин посланик — каза Скот Адлер, докато сгъваше току-що донесената му от някакъв помощник бележка. — Много вероятно е в следващите двадесет и четири часа вашата окупация на Марианските острови да стане обществено достояние. В този момент положението ще излезе от контрол. Вие имате неограничена власт да разрешите този проблем…

Ала той нямаше такава власт и Адлер започваше да го подозира въпреки всички уверения в противното. Също така виждаше, че е притиснал човека твърде много и прекалено бързо. Не че беше имал някакъв избор. Цялата история започна едва преди седмица. В нормалната дипломатическа практика толкова време минаваше само докато бъдат избрани столовете, в които ще седят преговарящите. В това отношение всичко бе обречено от самото начало, но Адлер беше професионален дипломат, за когото надеждата никога не умираше. Дори сега, когато завърши последното си изречение, той се вгледа в очите на мъжа отсреща за нещо, за което би могъл да докладва в Белия дом.

— В течение на нашите разговори чухме изискванията на Америка, ала не чухме нито думичка, свързана с основателните съображения за сигурност на родината ми. Днес вие нанесохте систематични удари върху финансовите и икономическите ни основи и…

Адлер се надвеси напред.

— Господин посланик! Преди една седмица вашата страна постъпи по същия начин с нас, както сочи информацията пред вас. Преди седмица родината ви проведе атака срещу флотата на Съединените щати. Преди седмица страната ви заграби американска територия. За да сме справедливи, сър, нямате никакво право да ни критикувате за действия, необходими за възстановяване на собствената ни икономическа стабилност. — Той замълча за миг и се укори за категорично недипломатичния език, който използва при избухването си, ала събитията вече не налагаха подобни тънкости или поне скоро нямаше да ги налагат. — Предоставихме ви възможността да преговаряме добросъвестно за едно взаимно приемливо тълкуване на Реформения търговски декрет. Ще приемем извинение и обезщетение за загубите, причинени на военноморските ни сили. Настояваме за незабавно изтегляне на японските военни части от Марианските острови.

Нещата обаче вече бяха отишли прекалено далеч и всички около масата го знаеха. Просто нямаше време. Адлер почувства страхотната тежест на неизбежността. Всичкият му талант сега бе безполезен. Други събития и други хора бяха снели отговорността от него, а също и от посланика. На лицето на японеца видя същото изражение, каквото сигурно имаше самият той. Гласът му прозвуча механично:

— Преди да дам отговор на този въпрос, трябва да се посъветвам с правителството си. Предлагам да се оттеглим, за да може да се проведе обсъждане.

Адлер кимна по-скоро с тъга, отколкото с гняв.

— Както желаете, господин посланик. Ако ви потрябваме, ще бъдем на ваше разположение.

— Боже мой, пазили сте всичко това в тайна? Но как? — попита настойчиво Холцман.

— Ами всички вие, момчета, гледахте в друга посока — отговори Джак без заобикалки. — Така или иначе винаги сте зависели прекалено много от нас за информацията. — Той веднага съжали за тези думи. Излезе твърде много като предизвикателство. „От напрежението е, Джак.“

— Но вие ни излъгахте за самолетоносачите, а за подводниците изобщо не ни казахте!

— Опитваме се да спрем конфликта, преди да е станало по-лошо — намеси се Дърлинг. — В момента разговаряме с тях в Държавния департамент.

— Имали сте тежка седмица — призна журналистът. — Килти вън от играта ли е?

Президентът кимна.

— Преговаря с Министерството на правосъдието и с жертвите.

— Големият проблем беше да върнем пазарите в нормално състояние — каза Райън. — Ето кое бе истинският…

— Какви ги говорите? Те убиха хора! — запротестира Холцман.

— Боб, защо цяла седмица не оставихте на мира историята с Уолстрийт? По дяволите, истински страшното в атаката им срещу нас беше начинът, по който те съсипаха финансовите пазари и обезцениха долара. Трябваше да се оправим най-напред с това.

Боб Холцман прие аргумента.

— Дявол да го вземе, как успяхте да го направите?

— Божичко, кой би си го помислил? — запита Марк Грант. Звънецът току-що оповести края на намаления търговски ден. Индексът Дау беше под нивото само с четири и една четвърт пункта след четиристотин милиона продадени акции. Показателят на „500-те стандартни и слаби акции“ всъщност отбелязваше незначително покачване, както и този на НАДАК, понеже водещите компании се поддадоха повече на общата истерия, отколкото дребните риби. Но пазарът за бонове бе най-добре и доларът се стабилизира. От друга страна, японската йена понесе страховито поражение спрямо всички западни валути.