Том Клэнси - Дълг на честта

С отварянето на европейските борси се забелязаха различни действия. Банки и други институции, които стратегически бяха закупили японски ценни книжа в противовес на японските завоевания на европейските пазари, сега започнаха да ги разпродават и незабавно да обръщат капиталите от йени в други валути. Точно тогава се задейства първата аларма в Токио. Действията на европейците можеха и да се възприемат просто като извличане на печалби, обаче смяната на валутата свидетелстваше за увереност, че йената ще падне, и то жестоко, а в Токио бе петък вечер и търговските зали бяха затворени, като се изключат паричните дилъри и хората, занимаващи се с европейските пазари.

— Сега би трябвало да се изнервят — подхвърли Фидлър.

— Аз също бих се изнервил — отвърна Жан-Жак от Париж. Онова, което никой не искаше да каже, беше, че току-що не на шега започна Първата световна икономическа война. Имаше нещо вълнуващо в това, въпреки че бе в разрез с всичките им инстинкти и опит.

— Знаете, че нямам модел, който може да предвиди нещата в случая — обади се Грант, застанал на шест метра от двамата висши държавни служители. Европейските действия, колкото и да им помагаха, объркваха всички компютърни модели и предварителни представи.

— Е, пилигриме, затова ни е даден ум и кураж — отговори безучастно Джордж Уинстън.

— Но какво ще направят нашите пазари?

Уинстън се ухили.

— Със сигурност ще разберем след… ъъ… около седем часа и половина. Дори не трябва да се бръкнеш за билети, а сме на първия ред. Къде ти е вкусът към рискове?

— Радвам се, че някой е доволен от развоя на нещата.

Съществуваха международни правила за търгуване с валута. Сделките секваха, щом една валута е паднала до определено ниво, но не и този път. Всички европейски правителства режеха клона, на който стоеше японската валута, сделките не спряха и йената отново започна да пада.

— Не могат да направят това! — каза някой в Токио. Ала те го правеха и човекът посегна към телефона, като предварително знаеше какви инструкции ще получи. Атакуваха йената. Те трябваше да я защитят и единственият начин бе да обменят авоарите си от чужди валути, които вече бяха натрупали, за да върнат в страната резерва от йени и така да го изкарат от арената на международните спекулации. Най-лошото беше, че нямаше никакви причини за тези действия. Йената бе силна и най-вече спрямо американския долар. Скоро Тя щеше да го измести като световна определяща валута, особено ако американските финансови пазари бяха достатъчно глупави, че да отворят отново по-късно през този ден. Европейците правеха наивен залог от такъв мащаб, че не се поддаваше на определяне, и тъй като нямаше никаква логика, японските дилъри можеха само да отнесат личния си опит към ситуацията и да постъпят съобразно с него. Иронията на момента би била превъзходна, ако те можеха да я оценят. Действията им бяха почти механични. Огромни количества франкове — френски и швейцарски, британски лири, германски марки, холандски гулдени и датски крони — бяха изразходвани за изкупуване на йени, чиято стойност според всички в Токио със сигурност можеше само да се повиши, особено ако европейците задържеха същото равнище на валутите си спрямо долара.

В действията им имаше признаци на нервност, но те ги предприеха по нареждане на началниците си, които и сега продължаваха да излизат от домовете си и с коли или влакове да се отправят към различните търговски учреждения, от които се ръководеше световната търговия. Разпродаваха ценни книжа и в Европа, като обръщаха местната валута в йени. Вършеха го пак с очакването, че когато американската криза продължеше, европейските валути щяха да паднат, а с тях и цените на акциите. Тогава Япония щеше да се сдобие наново с дори по-големи количества европейски ценни книжа. Хората в Токио смятаха, че маневрите на европейците са тъжен пример за незаслужена лоялност, доверие или каквото и да е там, но тъжен или не, той беше в тяхна полза. А това бе чудесно. По обед лондонско време беше настъпило голямо оживление. Самостоятелните инвеститори и по-малките институции, виждайки направеното от всички останали, се бяха включили… А японците знаеха, че това е глупаво. Дванадесет часът лондонско време се равняваше на седем сутринта на американското източно крайбрежие.

— Скъпи сънародници — започна президентът Дърлинг точно в седем и пет сутринта, предаван от всички телевизионни компании. — В сряда вечерта ви казах, че днес американските финансови пазари ще отворят отново…