Том Клэнси - Дълг на честта

— Преди да се заангажирам с това, трябва да поискам инструкции от правителството си — отвърна Джон. Не се случваше често да протака каквото и да било, но по този въпрос нямаше никакъв опит.

— Тогава предлагам да ги получите. И то скоро — добави Кимура, при което стана и си тръгна.

— Винаги съм се питал дали от магистърската ми степен по международни отношения ще има полза — подхвърли Чавес, втренчил се в полуизпитото си питие. — Разбира се, трябва да оживея, за да си получа тапията. — „Може би ще е хубаво да се оженя, да се установя, да имам деца и някой ден дори да имам истински живот“ — не добави той.

— Радвам се, че все още имате чувство за хумор, Евгений Павлович.

— Ще ни кажат да действаме. Знаеш го.

— Ну, да. — Кларк кимна, като продължаваше да използва прикритието си и се мъчеше да мисли сега като руснак. Дали в учебника на КГБ имаше глава по този въпрос? В този на ЦРУ със сигурност нямаше.

Както обикновено, записите бяха по-ясни от моменталния анализ на операторите. Били са три, а може би четири (разузнавачите смятаха, че е по-вероятно да са били четири предвид американските оперативни схеми) самолета, които са проучвали японската въздушна отбрана. Обаче определено не ставаше дума за модел ЕС-135. Тези самолети се базираха на конструкция отпреди почти петдесет години, осеяна с достатъчно антени, за да улавя всеки телевизионен сигнал в Северното полукълбо, и биха отразили много повече радарни импулси. Освен това на американците вероятно не бяха им останали и четири такива самолета. Служителите от разузнаването заключиха, че следователно са засекли нещо друго, може би техния В-1В. А моделът В-1В беше бомбардировач, чието предназначение бе далеч по-зловещо от събирането на електронни сигнали. Значи, американците възприемаха Япония като враг, през чиято отбрана трябва да проникнат с цел да сеят смърт. Идеята не беше новост за никоя от страните в тази война… „Ако това е война“ — добавиха мислено по-хладнокръвните. „Но какво друго би могло да бъде?“ — питаха повечето аналитици, с което определиха тона на нощната мисия.

Три самолета Е-767 отново бяха във въздуха, като пак два от тях бяха в действие, а третият чакаше в нещо като засада. Този път радарите работеха с пълна мощност, а параметрите за обработващия сигналите софтуер се променяха по електронен път, за да бъдат следени по-лесно „неуловими“ мишени на далечни разстояния. Те просто разчитаха на физиката. Размерът на антената в съчетание със силата на сигнала и честотата на електронните вълни правеха възможно засичането на почти всичко. Операторите си казаха, че това е хубаво и същевременно лошо, тъй като сега получаваха всякакви сигнали. Имаше обаче една промяна. Когато им се стори, че вълните им се отразяват слабо от движещ се предмет на голямо разстояние, те започнаха да насочват изтребителите си в тази посока. Самолетите „Ийгъл“ нито веднъж не се приближиха на повече от сто и шестдесет километра. Отразяващите се сигнали като че ли винаги заглъхваха, когато разузнавателният Е-767 превключваше от дълговълнов приемащ на късовълнов търсещ режим, а това не вещаеше добро представяне на честотата, необходима за самото прицелване. Всичко показваше, че американците продължават да проучват и че вероятно знаят, че ги следят. Всеки си помисли, че ако не друго, това бе добра тренировка за изтребителите. „Ако наистина водим война — казаха си всички участници, — то тя става все по-реална.“

— Не го вярвам — заяви полковникът.

— Сър, на мен ми се струва, че са ви следили. Наблюдавали са ви два пъти по-бързо, отколкото може да обясни въртенето на купола им. Радарът им е изцяло електронен. Те могат да се насочват по електромагнитните си вълни и са го правели. — Гласът на сержанта бе премерен и почтителен, въпреки че от военния, водил първото проучване на врага, лъхаше прекалено много гордост и недостатъчно желание да слуша.

Той чу някои от нещата, които току-що му казаха, но сега просто се отърси от тях:

— Добре де, може наистина да са ни засекли два-три пъти. Бяхме обърнати странично спрямо тях. Следващия път ще разгърнем патрулната редица още повече и ще пробием директно. Това доста орязва радарните ни характеристики. Трябва обаче да погъделичкаме формацията им, за да видим как ще реагират.

„Дано да греша, приятел“ — помисли си сержантът. Той погледна през прозореца. Военновъздушната база „Елмендорф“ се намираше в Аляска и беше подложена на кошмарно зимно време — най-лошия враг на всяка направена от човека машина. Затова всички бомбардировачи бяха в хангари, скриващи ги от сателита, който Япония може да бе пуснала в действие, а може и да не беше. Все пак никой не можеше да е сигурен.