Том Клэнси - Дълг на честта

Скот пак смени диапозитивите.

— Добре ли познавате железниците им?

— Ходил съм дотам доста често. Ето защо ви позволиха да ме вземете.

— Добре, кажете ми какво мислите за този. — Скот посочи към екрана.

— Това е някакъв гаден радар — отбеляза експертът. Той бе докаран със самолет в „Елмендорф“, за да подпомогне мисията на бомбардировачите В-1. Техните екипажи сега спяха, а радарните специалисти, офицери и сержанти преглеждаха записите от шпионския полет.

— Въздушен сфазиран апарат ли е? — попита един майор.

— Точно на такъв прилича. Няма съмнение, че не е моделът APY-1, който им продадохме преди десет години. Става дума за повече от два милиона вата, а и начинът, по който силата на сигнала скача… Знаете ли с какво разполагат? С въртящ се купол и вероятно радарната група е разположена в една плоскост — предположи старши сержантът. — Добре де, върти се. Но те могат да го управляват и електронно.

— Следи и сканира?

— Защо не? Бързо сменя честотите. По дяволите, де да имахме такава машина, сър! — Сержантът взе една снимка на самолета. — Това чудо ще ни създаде проблеми. С такава мощност… Кара те да се запиташ дали не са ни засекли. Чудя се дали не са следили бомбардировачите, сър.

— От толкова далеч? — Строго погледнато, бомбардировачът В-1В не беше неуловим за радарите. Откъм носа радарният сигнал наистина бе приглушен. Отстрани на самолета радарният профил бе значително по-голям, макар все пак по-малък от този на всеки стандартен самолет със сходни размери.

— Да, сър. Трябва да се позанимавам със записите.

— Какво ще търсиш?

— Куполът вероятно се върти с около шест оборота в минута. Импулсите, които записваме, трябва да са горе-долу в този интервал. Всякакви други данни ще означават, че са насочили електромагнитните вълни към нас.

— Добро хрумване, сержант. Действайте.

Ямата се върна в Токио с раздразнение. В тридесетгодишната му практика неговият начин на действие беше да дава напътствия за работа, после да остави екип от свои подчинени да уреди подробностите, докато той се захваща с други стратегически въпроси, а в случая той искрено очакваше нещата да станат по-скоро лесно, отколкото трудно. В крайна сметка сега персоналът му се състоеше от двадесетте най-старши дзайбацу. Не че те се възприемаха като такива. Ямата-сан се усмихна. Опияняваща мисъл. Да накара правителството да играе по неговата свирка се оказа детска игра. Да качи тези мъже на борда си му струва години увещания. Те обаче наистина играеха по свирката му и просто от време на време се нуждаеха от присъствието на своя диригент. И така, той долетя с почти празен пътнически самолет, за да успокои нервите им.

— Не е възможно — каза им той.

— Но той каза…

— Козо, президентът Дърлинг може да казва каквото си иска. Казвам ви, че не е възможно да възстановят документацията си за по-малко от няколко седмици. Ако се опитат да отворят борсите днес, единственият резултат от това ще е хаос. А хаосът — напомни им той — работи в наша полза.

— Ами европейците? — попита Танзан Итагаке.

— Те ще се събудят в края на другата седмица и ще открият, че сме купили континента им — обърна се Ямата към всички. — До пет години Америка ще бъде бакалницата ни, а Европа — бутикът ни. Дотогава йената ще бъде най-силната валута в света. Дотогава ще имаме напълно интегрирана национална икономика и един могъщ континентален съюзник. И той, и ние сами ще задоволяваме всичките си нужди от ресурси. Населението ни вече няма да се налага да прави аборти, за да предпазва от пренаселеност главните ни острови. И накрая — добави той — ще имаме политическо ръководство, достойно за статута на нацията ни. Тази ще е следващата ни крачка, приятели мои.

„Как не!“ — помисли си Биничи Мураками с безизразно лице. Спомняше си, че подписа отчасти в резултат на това, че бе обиден на една от улиците на Вашингтон от един пиян просяк. Как беше възможно умен човек като него да се повлияе от един незначителен гняв? Ала фактът си бе факт и сега не можеше да се отърве от другите. Индустриалецът отпиваше от сакето си и не губеше самообладание, докато Ямата-сан говореше възторжено за бъдещето на родината им. В действителност той говореше за своето бъдеще, разбира се, и Мураками се запита колко от хората около масата го осъзнават. Глупаци! Забележката обаче изобщо не беше справедлива, нали? В края на краищата той бе един от тях.

Майор Борис Шеренко разполагаше с цели единадесет високопоставени агенти в японското правителство, един от които беше заместник-началникът на Службата за обществена безопасност, когото компрометира преди години по време на едно от пътуванията му до Тайван, изпълнени със секс и комар. Той беше най-подходящият човек, когото можеха да контролират, тъй като имаше вероятност един ден да бъде повишен в шеф на управлението и така да позволи на токийската резидентура едновременно да наблюдава и да влияе на контраразузнаването из страната. Руският разузнавач се смущаваше само от факта, че дотук никой от агентите му не помогна кой знае колко.