Том Клэнси - Дълг на честта

Останалите американци около масата се разбраха без думи и без да се поглеждат: коварна топка. Американският екип едва бе започнал да разгръща идеите и предложенията си, и ето че Адлер отиде по-далеч, отколкото очакваха.

— Отново намирам тона ви за непростим — отвърна посланикът, като сам се позамисли. — Както знаете, родината ми има законни интереси, касаещи безопасността й, след като стана жертва на злощастни правни действия, които биха могли единствено жестоко да навредят на икономическата ни и физическа сигурност. Член 51 от Хартата на ООН изрично признава правото на всяка независима нация на отбранителни мерки. Не сме сторили нищо повече.

Дори американците признаха, че парирането бе изкусно, а подновеният апел за вежливи обноски предполагаше истинско начало на маневрите.

Началните обсъждания продължиха още деветдесет минути, като и двете страни хич не отстъпваха и просто повтаряха думите си, променяйки само фраза-две. После дойде време за почивка. Охраната отвори двукрилата стъклена врата към изисканата градина на посолството и всички излязоха уж да подишат чист въздух, но всъщност целяха да свършат още работа. Градината беше твърде голяма за подслушване, особено при режещия вятър, свирещ в дърветата.

— Е, Крис, започнахме — каза Сейджи Нагумо и отпи от кафето си. Избра кафе, за да покаже колко е благоразположен към американската позиция; поради същата причина Кристофър Кук пиеше чай.

— Какво очаквахте да кажем? — попита помощникът на заместник държавния секретар.

— Първоначалната ви позиция не ме учудва — призна Нагумо.

Кук отвърна поглед и се втренчи в стената, обграждаща градината. Той тихо попита:

— От какво ще се откажете?

— Без съмнение от Гуам, обаче трябва да бъде демилитаризиран — отговори японецът със същия тих глас. — А вие?

— Засега от нищо.

— Трябва да ми дадеш нещо, за което да се хвана, Крис.

— Не мога да ти предложа нищо освен може би примирие, преди военните действия наистина да започнат.

— Кога ще стане това?

— Слава богу, няма да е много скоро. Имаме време да действаме. Нека го използваме както трябва — поиска настойчиво Кук.

— Ще предам думите ти. Благодаря ти. — Нагумо се отдалечи и се присъедини към един член на своята делегация.

Кук стори същото и след три минути се озова при Скот Адлер.

— Гуам, ако бъде демилитаризиран. Това е сигурно. Може би и още нещо, което не е сигурно.

— Интересно — разсъждаваше гласно Адлер. — Значи беше прав, че ще ни позволят да запазим достойнството си. Добра работа, Крис.

— Какво ще им предложим в замяна?

— Gornisch 46 46 Нищо (идиш). — Б.пр. — отвърна хладно заместник държавният секретар. Той мислеше за баща си и за татуировката на ръката му, за това как научи, че деветката е обърната на обратно шестица, и за начина, по който една страна, някога съюзена с притежателя на това посолство и неговата прекрасна, макар и студена градина, отне свободата на татко му. Донякъде това бе непрофесионално и Адлер го съзнаваше. През онези години Япония предложи сигурно убежище на немалко европейски евреи, извадили късмет, един от които стана министър в кабинета на Джими Картър. Вероятно, ако баща му се беше озовал сред малцината късметлии, отношението му би могло да е различно, по случаят не бе такъв. — Като начало ги натискаме яко, за да видим какво ще стане.

— Мисля, че правим грешка — каза Кук след малко.

— Може би — отстъпи Адлер. — Ала те първи сгрешиха.

На военните изобщо не им хареса. Това ядоса цивилните лица, които подготвиха обекта приблизително пет пъти по-бързо, отколкото тези униформени идиоти биха го направили, да не говорим, че го сториха в пълна тайна и излезе по-евтино.

— Изобщо не ви е хрумнало да прикриете обекта, така ли? — настояваше японският генерал.

— Как биха могли да открият мястото? — контрира го техническият директор.

— Те са изкарали в орбита камери, които могат да уловят кутия цигари, паднала на земята.

— И имат цяла държава за изследване. — Инженерът сви рамене. — Ние пък сме в долина, чиито склонове са толкова стръмни, че една балистична ракета не е възможно да я улучи, без преди това да се забие в онези върхове. — Мъжът посочи натам. — А те даже не разполагат с ракетите, които ще са им нужни.

Указанията на генерала бяха да е търпелив, какъвто и беше след първоначалното си избухване. Сега обектът бе под негово командване.

— Основният принцип е да не даваме информация на противниковата страна.