Том Клэнси - Дълг на честта

После идваха проблемите от съвместната работа с американците. Със своята професионална подготовка и опит все едно оглавяваше комисията по посрещането на дипломати от Марс. Телеграмата от Москва правеше положението по-лесно за приемане. Или поне донякъде. Изглежда, японците заедно с Китай планираха да задигнат от страната му най-ценното й потенциално предимство и да използват тази енергийна база, за да се утвърдят като най-могъщата нация в света. А най-странното бе, че на пръв поглед планът не изглеждаше налудничав за Шеренко. Накрая идваха и оперативните му нареждания.

„Двадесет ракети“ — мислеше си той. Никога не беше насочвал проучванията към тази сфера. В крайна сметка именно Москва им ги продаде. Би трябвало да са помислили за възможността, че ракетите могат да бъдат използвани за… Но не, естествено, че не бяха. Шеренко си обеща да седне с този Кларк, който имаше опит, и след като разчупи леда с няколко питиета, да го попита деликатно дали американските политически инструкции са толкова тъпи, колкото получаваните от него, независимо кое е въпросното правителство. Може би американецът щеше да каже нещо ценно. В края на краищата техните правителства се сменяха на всеки четири или осем години. Може би бяха свикнали с това.

„Двадесет ракети — помисли си пак. — Всяка с по шест бойни глави.“ Някога беше нормално да се мисли за ракетите като за неща, които се изстрелват с хиляди, и наистина двете страни тогава бяха достатъчно луди, за да приемат това за стратегическа действителност. Сега обаче вероятността да има само десет или двадесет… Към кого щяха да бъдат насочени в действителност? Щяха ли американците наистина да защитят новите си… Какво? Приятели? Съюзници? Съдружници? Дали не бяха просто бивши врагове, чийто нов статут още не е решен във Вашингтон? Щяха ли те да помогнат на родината му в борбата с новата стара заплаха. Мисълта, която непрекъснато го тормозеше, бе: „Двадесет ракети е по шест бойни глави.“ Те би трябвало да са равномерно разпределени и със сигурност щяха да разрушат страната му. И ако всичко се окажеше истина, определено щяха да са достатъчни, за да разубедят Америка да не им помага.

„Е, тогава Москва е права“ — реши Шеренко. Пълното сътрудничество сега беше най-добрият начин за предотвратяване на това. Америка искаше местонахождението на ракетите, като вероятно имаше намерение да ги унищожи. „А ако те не го сторят, ще го направим ние.“

Майорът лично се зае с трима от агентите. Подчинените му поеха останалите и под неговите указания бяха изготвени съобщения, които да бъдат разнесени из града. „Какво знаете за…“ Колко от тях щяха да откликнат на апела му за информация? Не бе толкова опасно, че хората под негово командване няма да имат нужната му информация, а че един или повече от тях щяха да се възползват от случая, за да докладват на правителството. Като питаше за нещо от такава величина, той поемаше риска да даде на някой от агентите си възможност да възвърне честта си, превръщайки се в патриот, да разкрие новите си заповеди и да се освободи от всякаква вина. Но някои рискове човек трябваше да поеме. След полунощ той излезе на разходка, като подбираше места с голямо движение, за да скрие съобщенията, и поставяше нужните предупредителни знаци, за да привлече вниманието на хората си. Надяваше се, че онази половина от Следствения отдел за обществена безопасност, която той контролираше, покрива този район. Така мислеше, ала човек никога не може да е сигурен, нали?

Кимура знаеше, че поема рискове, но вече бе превъзмогнал тези тревоги. Можеше единствено да се надява, че постъпва като патриот и че по някакъв начин хората щяха да узнаят и да почетат този факт след екзекутирането му за държавна измяна. Другата му утеха беше, че няма да умре сам.

— Мога да ви уредя среща с бившия премиер Кога — каза той простичко.

„Ох, по дяволите! — помисли си веднага Кларк. — Аз съм някакъв си шпионин, не работя в проклетия Държавен департамент“ — искаше му се да отговори. Единственото хубаво нещо в момента бе, че Чавес изобщо не реагира. „Сигурно сърцето му е спряло. Точно като твоето.“

— С каква цел? — попита той.

— Положението е сериозно, нали? Кога-сан няма нищо общо с това. Той все още има политическо влияние. Идеите му би трябвало да интересуват вашето правителство.

„Да, лесно ти е да го кажеш.“ Но Кога беше най-вече политик и може би бе склонен да жертва живота на няколко чужденци, за да му отворят пак вратата към правителството, или пък просто беше човек, поставящ отечеството над личната изгода… която възможност според Кларк можеше да доведе до всякакви последствия.