Том Клэнси - Дълг на честта

— Полковник, аз съм само един сержант, който си пилее времето с осцилоскопи, но на ваше място бих внимавал. Не зная достатъчно за този радар, за да ви кажа с точност колко го бива. Нещо отвътре ми подсказва, че е адски добър.

— Ще внимаваме — обеща полковникът. — Утре вечер ще ви донесем по-хубави записи.

— Разбрано, сър. — „Дано да греша, приятел“ — помисли си отново.

„Пасадена“ се беше включила в северния край на патрулния строй, разгърнат западно от Мидуей. Подводниците можеха да докладват чрез спътниковите си радиостанции, като така разкриваха позициите си единствено на оперативния отдел на Тихоокеанския флот.

— Не е кой знае какъв строй — отбеляза Джоунс, загледан в картата. Беше дошъл току-що, за да обсъди данните, които сонарната наблюдателна система имаше за придвижването на японския флот, а в момента те не бяха много. Горе-долу най-добрата новина бе, че сонарната наблюдателна система, дори с подобрената от Джоунс версия на търсещия софтуер, не улавяше изобщо строя на „Олимпия“, „Елена“, „Хонолулу“, „Чикаго“ и включилата се сега „Пасадена“. — Някога имахме повече подводници, а не само колкото да запълним празнините.

— Това са всичките SSN, с които разполагаме, Рон — отвърна му Чембърс. — И наистина не са много. Ала ако те разгърнат по-напред дизеловите си подводници, най-добре ще е да си отварят очите на четири. — Вместо заповеди Вашингтон им даде само тези инструкции. Нямаше да допуснат напредване на изток на японски бойни кораби, а елиминирането на една от техните подводници вероятно би било одобрено. Само дето подводницата, установила контакта, трябваше първо да докладва, за да получи политическо съгласие. Манкузо и Чембърс не бяха казали това на Джоунс. Нямаше смисъл пак да предизвикват избухливостта му.

— Имаме един куп подводници SSN на склад…

— Седемнадесет на Западното крайбрежие, за да бъдем точни — рече Чембърс. — Минимум шест месеца, докато ги вкараме отново в действие, без да броим времето, докато екипажите влязат във форма. Манкузо вдигна очи.

— Чакайте малко. Ами моите, клас-726?

Джоунс се обърна.

— Мислех, че са деактивирани.

Командирът на тихоокеанските подводници поклати глава.

— Еколозите не ми позволяваха. На борда на всички има поддържащи екипажи.

— И на петте — потвърди тихо Чембърс. — „Невада“, „Тенеси“, „Западна Вирджиния“, „Пенсилвания“ и „Мериленд“. Заслужава си да се обадим до Вашингтон за това, сър.

— И още как — съгласи се Джоунс. Клас-726, известен повече под името на първата такава подводница, „Охайо“, претопена сега във висококачествени ножчета за бръснене, беше много по-бавна от по-малките ударни подводници клас-688, далеч не толкова маневрена и развиваща с десет възла по-ниска скорост, ала бе и по-тиха. Нещо повече: тя определяше критерия за безшумност.

— Уоли, мислиш ли, че можем да съберем някак екипажи за тях?

— Не виждам причина за противното, адмирале. Бихме могли да ги задвижим до седмица… най-много десет дни, ако намерим подходящи хора.

— Е, това поне мога да направя. — Манкузо вдигна телефона, свързващ ги с Вашингтон.

В Централна Европа бизнесът започна в десет часа местно време, което се равняваше на девет часа в Лондон и на четири сутринта в Ню Йорк. Това означаваше, че в Токио е шест вечерта, краят на една първоначално вълнуваща, а сетне скучна седмица, която позволи на хората да разсъждават над интелигентните удари, които бяха направили.

Дилърите в японската столица се изненадаха, когато денят започна съвсем нормално. Пазарите се включиха един по един, точно както едно предприятие би могло да отвори врати за клиентите, наредили се отвън за дългоочаквана разпродажба. Беше съобщено, че ще стане точно така, само че никой тук не повярва наистина. Всички заедно, като един човек, позвъниха на началниците си за инструкции и ги изненадаха с новините от Берлин и другите европейски центрове.

В сградата на ФБР в Ню Йорк апаратите, свързани с международната търговска електронна мрежа, показваха абсолютно същата картина като тези на всички останали континенти. Председателят на Федералния резервен фонд и министър Фидлър наблюдаваха. И двамата държаха до ушите си телефони, осъществяващи зашифрована връзка с европейските им колеги.

„Бундесбанк“ направи първата крачка, като продаде петстотин милиарда йени за настоящата им равностойност в долари на хонконгската банка — една много предпазлива сделка за опипване на почвата. Хонконг прие хода като нещо в реда на нещата, виждайки незначителна печалба в грешката на немците. „Бундесбанк“ беше толкова глупава, че очакваше отварянето на нюйоркските борси за ценни книжа да стабилизира долара. Фидлър видя, че сделката бе сключена. Той се обърна към председателя на Федералния резерв и му намигна. Следващият ход беше на швейцарците, като този път бяха предложени един билион йени за останалия запас на Хонконг от американски съкровищни бонове. Тази сделка също се осъществи по жиците за по-малко от минута. Следващата бе по-недвусмислена. Търговската банка в Берн си върна швейцарските франкове от една японска банка, като в замяна даде авоарите си от йени — поредният съмнителен ход, причина за който беше едно обаждане от швейцарското правителство.