Том Клэнси - Дълг на честта

— Добре, ето го първия — обади се един от системните оператори. Всъщност този не беше първият. Като незначителна практика, те тестваха оборудването си върху руски радари за въздушна отбрана, ала за пръв път, доколкото си спомняха всичките шестнадесет авиатори, се занимаваха с нещо различно от руски радари и изтребители. — Нискочестотен, неподвижен, местоположение — известно.

На монитора получаваха образ, който операторите често наричат „мъх“. Въпросният радар бе под хоризонта и прекалено далеч, за да засече полунеуловимите им самолети. Както можеш да забележиш човек с фенерче, далеч преди светлината да разкрие присъствието ти на притежателя му, така става и с радара. Мощният предавател беше колкото предупредителен сигнал за нежелани посетители, толкова и наблюдателен пост за собствениците му. Координатите, честотите, темпът на повторение на импулсите и приблизителната мощност на радара се отчитаха и се записваха. Един екран на пулта на радиоелектронния военен оператор показваше покривания от радара район. Картината се появяваше повторно на таблото на пилота, като тук опасната зона бе оцветена в червено. Той щеше да стои на безопасно разстояние от нея.

— Втори — каза радиоелектронният оператор. — Уха, за мощност ли говорехме… Този е във въздуха. Сигурно е един от новите им. Определено се движи от юг на север с настоящ курс две-нула-две.

— Прието — потвърди тихо пилотът, а погледът му се стрелкаше нагоре-надолу из тъмното небе. Неговият „Лансър“ на практика продължаваше на автопилот, обаче дясната му ръка бе на сантиметри от лоста, готова да извие бомбардировача наляво, да пикира към облаците отдолу и да премине на инжектор. Някъде вдясно от него имаше изтребители, най-вероятно два F-15, ала те щяха да останат в близост до разузнавателния Е-767.

— Още един, едно-девет-пет, току-що се появи… На различни честоти и… Чакайте — рече радиоелектронният оператор. — Добре, голяма промяна в честотите. Вероятно вече приема сигнали от над хоризонта.

— Може ли да ни улови? — попита летецът и пак хвърли поглед към предупредителния екран. Извън червената забранена зона имаше жълт сектор, за който пилотът мислеше като за зоната на „вероятността“. Оставаха им най-много няколко минути до влизането в него и тази „вероятност“ изглеждаше наистина обезпокоителна в момента, когато се намираха на почти четири хиляди и осемстотин километра от военновъздушната база „Елмендорф“.

— Не съм сигурен. Възможно е. Препоръчвам да минем вляво — отвърна разумно операторът. След този съвет той почувства как самолетът прави вираж под ъгъл от пет градуса. Задачата не се състоеше в поемане на рискове, а в събиране на информация, както комарджия би наблюдавал някоя маса, преди да заеме мястото си и да вкара чиповете си в игра.

— Струва ми се, че там има някой — заяви един от свързочниците на самолета Е-767. — Нула-едно-пет, посока юг. Трудно ще го следя.

Като въртящия се купол на покрива на Е-767 нямаше много други в света и всички до един бяха японски. Три от тях действаха на източните пътища към родината им. Понеже излъчваше до три милиона вата електроенергия, куполът бе четири пъти по-мощен от всичко, което американците са качили във въздуха, ала истинската усъвършенстваност на системата не се криеше в мощността, а в начина й на предаване. В основата си умалена версия на радара ШПИОНИН, използван от разрушителите клас „Конго“, съоръжението се състоеше от хиляди безлампови диоди, които можеха да сканират както електронно, така и механично и да скачат от честота на честота, за да се нагодят към моментната необходимост. За засичане на далечни предмети най-добри бяха сравнително ниските честоти. Обаче въпреки че вълните се извиваха малко отвъд видимия хоризонт, то бе с цената на лоша картина. Операторът засичаше нещо горе-долу едва на всяко трето сканиране. Софтуерът на системата все още не беше се научил да различава хаоса от целенасочената дейност на човешкия ум, поне не във всички случаи и за съжаление не и на тази честота…

— Сигурен ли си? — попита главният диспечер по интеркома. Той току-що сам бе включил тази картина и все още не виждаше нищо.

— Ето тук. — Първият премести курсора и отбеляза мястото, когато пак установиха контакт. — Чакайте! Погледнете тук! Той отиде върху друга ярка точка и маркира и нея. Тя изчезна почти веднага, но се появи след петнадесет секунди. — Виждате ли, южен курс… Скорост петстотин възла.