Том Клэнси - Дълг на честта

— Всъщност това няма значение, Козо. Ние натрихме носа и на Европа и единствената ликвидност, останала в света, е нашата.

— Добра реч, шефе — рече Райън, облегнал се на рамката на вратата.

— Далеч от съвършенството — отвърна Дърлинг, стана от стола си и излезе от Овалния кабинет, без да каже нещо друго.

Президентът и съветникът по националната сигурност се отправиха към същинския Бял дом покрай техниците, които единствени бяха допуснати тук. Още не беше време да се изправят пред репортерите.

— Удивително колко философски са нещата — обади се Джак, докато се качваха на асансьора, за да идат до приспособения за живеене етаж.

— Направо метафизични, а? Бил си в йезуитско училище, доколкото знам.

— Фактически в две. Какво е реалността? — попита Джак риторично. — За тях реалността е електронни и компютърни монитори. А ако съм научил нещо на Уолстрийт, то е, че те не знаят, че инвестициите не струват пет пари. С изключение на Ямата, струва ми се.

— Е, да, той се справи чудесно, нали?

— Не трябваше да пипа записките. Ако ни бе оставил в състояние на свободно падане… — Райън сви рамене. — То можеше просто да се запази. Просто изобщо не му е хрумнало, че може да не играем по неговите правила. — „И това ще бъде ключът към всичко“ — каза си Джак. Речта на президента беше хубава смесица от казани и премълчани неща и преследваше точно определена цел. Всъщност тя бе психологическа операция от една война.

— Пресата не може да мълчи вечно.

— Зная. — Райън дори знаеше откъде ще започне изтичането на информация и че единствената причина то още да не е станало беше ФБР. — Трябва обаче да ги накараме да мълчат само още малко.

Всичко започна предпазливо и всъщност изобщо не приличаше на част от някакъв план за действие, а по-скоро на негов предвестник. Четири бомбардировача „Лансър“ В-1В излетяха от военновъздушната база „Елмендорф“ в Аляска, последвани от два снабдителни самолета КС-10. Съчетаването на географската ширина и това време на годината гарантираше, че ще е тъмно. Вместилищата им за бомби бяха снабдени с цистерни с гориво вместо с оръжия. Всеки самолет имаше четиричленен екипаж: пилот, втори пилот и двама оператори на системи.

„Лансър“ беше елегантен бомбардировач, снабден с лост за управление като при изтребител вместо с по-стандартното изпълнение. Пилоти, летели и с двата типа самолети, казваха, че В-1В дава усещането и лети като малко по-тежък „Фантом“ F-4, а по-голямата му тежест и размери Дават на бомбардировача по-добра стабилност и засега полетът бил по-плавен. Временно шахматната формация от шест самолета следваше международния маршрут R-220 и спазваше страничната дистанция, както се очакваше при редовен въздушен трафик.

След хиляда и шестстотин километра, или двучасов полет, след като минаха над Шемия и бяха засечени от радарите на контролните кули, шестте самолета свиха за кратко на север. „Танкерите“ поддържаха прав курс, докато бомбардировачите един по един забавяха хода си под тях, за да презаредят — процедура, която траеше към дванадесет минути във всеки един случай. Когато свършиха, бомбардировачите продължиха на югозапад, а снабдителните самолети обърнаха, за да се приземят в Шемия, където щяха да напълнят наново собствените си резервоари.

Четирите бомбардировача се спуснаха до седем хиляди и шестстотин метра, с което се озоваха под редовния поток от пътнически самолети и спечелиха по-голяма свобода за маневрите. Те продължиха да летят почти по маршрут R-220, най-западния от редовните въздушни коридори, и се шмугнаха покрай полуостров Камчатка.

Отзад системите бяха включени. Макар и проектиран като атакуващ бомбардировач, В-1В изпълняваше и много други функции, една от които бе електронното разузнаване. Корпусът на всеки военен самолет е обсипан с малки сегменти, прилични досущ на перките на риба. Тези предмети са винаги някакви антени, а грациозната аеродинамична форма съвсем няма злонамерена цел, освен да намали челното съпротивление. „Лансър“ имаше много такива, предназначени за улавяне на радарни и други електронни сигнали и за прехвърлянето им на вътрешната апаратура, която анализираше данните. Част от работата се вършеше от екипажа на момента. Идеята беше бомбардировачът да следи излъчванията на вражеските радари, за да позволи на авиаторите по-добре да се предпазват от засичане и да хвърлят бомбите си.

При северния пункт за свръзка на около триста мили извън маркираната зона на японската въздушна отбрана бомбардировачите се преустроиха в патрулен развърнат строй с приблизително осемдесеткилометрова дистанция помежду си и слязоха на три хиляди метра. Авиаторите потриха ръце, стегнаха още малко предпазите колани и започнаха да се съсредоточават. Приказките в пилотските кабини се ограничиха само до нужните за мисията, магнетофоните бяха включени. Спътниковите наблюдения им показваха, че японските ВВС разполагат със самолети Е-767, снабдени с авиационни системи за ранно предупреждение, които действаха почти непрекъснато, а от този отбранителен потенциал екипажът на бомбардировачите се страхуваше най-много. Тъй като летяха високо, разузнавателните Е-767 виждаха надалеч. Много маневрени, те можеха да се отзоват и да се справят със заплахата с голяма експедитивност. И най-лошото: те неизменно провеждаха операциите си заедно с изтребители, в изтребителите имаше хора с очи и умове, а оръжия, управлявани от човешкия ум, са най-плашещата комбинация.