Том Клэнси - Дълг на честта

— Желаеш ли малко съдействие от главнокомандващия си? — попита Дърлинг.

Тази формулировка бе достатъчна, за да предизвика нова усмивка.

— И още как.

— Аз се бих във война, в която противникът определяше правилата. Нещата не се развиха особено добре.

— Което поражда един въпрос — рече Джак.

— Питай.

— Колко далеч можем да отидем?

Президентът се замисли.

— Прекалено общ е.

— Вражеският команден център обикновено е основателна военна цел, ала до този момент всички противници са в униформи.

— Предлагаш да издирим техните дзайбацу?

— Да, сър. Според достоверна информация те са хората, даващи заповедите. Обаче са цивилни и едно директно нападение над тях може да се изтълкува като покушение.

— Ще мислим за този проблем, когато той възникне, Джак. — Дърлинг стана да си върви, след като бе казал всичко, за което дойде.

— Става. — „Малко се разширява обсегът ти на действие“ — помисли си Райън. Това можеше да значи много неща. Най-вече означаваше, че му се дава възможност да поеме нещата в свои ръце, но съвсем сам, незащитен. „Е — каза си Джак, — правил си го и преди.“

— Какво направихме? — попита Кога. — Какво им позволихме да сторят?

— На тях им е лесно — отвърна един дългогодишен политически съветник. Нямаше нужда да пояснява кого има предвид под „тях“. — Сами не можем да отстояваме властта си и тъй като сме разделени, на тях им е толкова лесно да ни тикнат в която посока си пожелаят… и след известно време… — Мъжът сви рамене.

— След известно време политиката на страната ни се определя от няма и тридесет човека, избрани единствено на собствените им корпоративни събрания. Но да стигнем дотам? Чак дотам?

— Станалото — станало. Да не предпочиташ да го отречем?

— И сега кой защитава хората? — попита бившият (наистина жестока дума) министър-председател, с което си търсеше белята и го знаеше.

— Гото, разбира се.

— Не можем да го позволим. Знаеш, че той слуша само една своя част. — Съветникът му кимна и би се усмихнал, ако положението не беше толкова критично. — Кажи ми — рече Могатару Кога, — какво е това чест? Какво ни повелява тя сега?

— Нашият дълг, господин премиер, е към народа — отвърна мъжът, чието приятелство с политика датираше от следването му в Токийския университет. Сетне той си спомни една мисъл на някакъв „западняк“… Цицерон, ако не се лъжеше. — „Доброто на народа е най-висшият закон“.

„А това решава всичко“ — помисли си Кога. Питаше се дали измяната винаги започва така. Щеше да преспи, преди да вземе решение, само дето знаеше, че тази нощ нямаше да мигне. „Тази сутрин“ — поправи се мислено Кога и изсумтя, когато погледна часовника си.

— Сигурни сме, че трябва да са със стандартна ширина, така ли?

— Можете сам да анализирате фотографиите, с които разполагаме — каза Бетси Флеминг. Отново бяха в дирекцията на Националната разузнавателна служба към Пентагона. — Автомотрисата, която хората ни различиха, е широколинейна.

— Може би е дезинформация — предположи аналитикът от Националната разузнавателна служба.

— Диаметърът на ракетоносителите SS-19 е две цяло и осемдесет и два метра — отговори Крис Скот и му подаде факса от Русия. — Прибавете още двеста и седемдесет сантиметра за транспортния контейнер. Сам направих изчисленията. Теснолинейният път ще бъде твърде рискован за предмет с такава ширина. Възможно е, ала е рисковано.

— Трябва да проумеете — продължи Бетси, — че те няма да поемат прекалено много рискове. Освен това руснаците също обмисляха железопътен транспорт за модела „Мод-4“ и конструираха ракетата съобразно с това, а разстоянието между руските релси…

— Вярно, не се сетих. По-голямо е, отколкото при нашите стандартни линии, нали? — Аналитикът кимна. — Добре, това наистина улеснява задачата. — Той се извърна към компютъра си и подаде команда за стартиране на програмата, която изготви няколко часа по-рано. При всяко минаване над Япония прецизно фокусираните и силно контрастни камери щяха да наблюдават по точно зададени координати. Странно, но Американската национална железопътна компания имаше най-пълна последна информация за японските железници и дори в този момент един от началниците й го запознаваха с правилата за сигурност, свързани със спътниковите картини. Всъщност инструкциите бяха доста прости. Кажи на някого какво си видял, и разчитай, че ще бъдеш изпратен на продължителна почивка в затвора „Мериън“, Илинойс.