Том Клэнси - Дълг на честта

— Имам близо милион независими вложители, които зависят от търговската ми къща — напомни им Уинстън. — Някои от вас имат повече. Нека не го забравяме. — Нищо не можеше да се сравни с призоваване на честта. Тя бе добродетел, от която всички се нуждаеха, дори онези, които я нямаха. По принцип самата чест задължаваше, налагаше правила на поведение, бе едно обещание — нещо вътре в теб, което дължиш на другите, забелязали, че го притежаваш. Всеки един в тази зала искаше всички останали да го погледнат и да видят човек, заслужаващ уважение и доверие, човек с чест. „Общо взето, полезно понятие — помисли си Уинстън, — най-вече когато си в беда.“

„Ето на!“ — помисли си Райън. Както май винаги ставаше на този етап: първо се захващаш с простите неща и си запазваш наистина мъчните за накрая.

Задачата сега беше по-скоро да предотвратят войната, отколкото да се включат в нея, но последното щеше да е част от първото.

Контролирането на Източен Сибир от Япония и Китай щеше да доведе до създаването на нова… Какво? Политическа ос? Вероятно не. Със сигурност на нова, световна икономическа сила, един съперник на Америка във всички аспекти на властта. То щеше да даде на Япония и Китай огромно конкурентно предимство в икономическо отношение.

Това само по себе си не бе лоша амбиция. Методите обаче бяха. Някога светът се е водил по закони, не по-сложни от тези на джунглата. Ако се докопаш до нещо пръв, то е твое… Ала само ако си достатъчно силен, за да го запазиш. Не е било адски елегантно, нито особено справедливо според днешните стандарти, но правилата са били приети, понеже по-силните държави в повечето случаи са се отплащали за предаността на жителите си с политическа стабилност, а тя обикновено е била първата крачка към израстването на една нация. След известно време обаче човешката нужда от мир и сигурност прераснала в нещо друго — желание за участие в управлението на дадената страна. От 1789, годината, в която Америка приема конституцията си, до 1989, годината, в която Източна Европа падна, за тези два века нещо ново се бе вкоренило в общото съзнание на човечеството. То имаше много имена — демокрация, човешки права, самоопределяне; но в основата си то беше признание, че човешката воля притежава своя движеща сила, която е предимно добра.

Японският план целеше да отрече тази сила. „Ала времето на старите закони отмина“ — каза си Джак. Хората в тази зала трябваше да се погрижат за това.

— Та — приключи той доклада си — ето каква е цялостната ситуация в Тихия океан.

В залата присъстваше целият кабинет с изключение на министъра на финансите, на чието място седеше главният му заместник. Около приблизително ромбовидната маса седяха началниците на различните отдели на изпълнителната власт. Висши членове на Конгреса и на въоръжените сили заемаха местата по протежение на четирите стени.

Следващ трябваше да говори министърът на отбраната. Вместо обаче да се изправи на подиума, когато Райън се върна на мястото си, той отвори кожената си папка с документи и почти не вдигна глава от тях.

— Не зная дали можем да го направим — започна министърът на отбраната и при тези думи мъжете и жените от политическия кабинет се размърдаха неловко по местата си.

— Проблемът е колкото технически, така и всякакъв. Не можем да демонстрираме достатъчно мощ, за да…

— Чакайте малко — прекъсна го Джак. — Искам да изясня няколко неща на всички, става ли? — Нямаше възражения. Дори министърът на отбраната, изглежда, изпита облекчение, че не се налага да говори. — Гуам е американска територия, такава е вече почти век. Хората там са наши сънародници. Япония ни отне острова през 1941 година и през 1944 си го върнахме. За тази кауза умряха хора.

— Според нас можем да си върнем Гуам чрез преговори — обади се Хансън.

— Радвам се да го чуя — отвърна му Райън. — Ами останалите Мариански острови?

— Хората ми смятат, че няма голяма вероятност да си ги върнем с дипломатически средства. Ще се постараем, разбира се, но…

— Но какво! — настоя Джак. Отговор не последва веднага. — Добре, да изясним още нещо. Северните Мариански острови никога не са били законно владение на Япония въпреки онова, което ни каза посланикът им. Това са били територии под опеката на Обществото на народите, така че не са придобивка от войната, когато през 1944 ги взехме заедно с Гуам. През 1947 Обединените нации ги обявяват за територии под опеката на Съединените щати. През 1952 Япония официално отхвърли всички претенции за суверенитет на островите. През 1978 година жителите на северните Мариански острови избраха да станат обединен щат, политически принадлежащ на САЩ, и сами избраха първия си губернатор. Ние ги мотахме доста време, докато им позволим, ала накрая го направиха. През 1986 ООН реши, че честно сме изпълнявали задълженията си към тези хора, и в същата година всички жители на тези острови получиха американско поданство. През 1990 Съветът за сигурност при ООН прекрати попечителството си завинаги. На всички ли им е ясно? Жителите на тези острови са американски граждани с американски паспорти, и не защото сме ги принудили, а защото те свободно направиха избора си. Това се нарича самоопределяне. Ние им подхвърлихме идеята и хората там сигурно са си помислили, че говорим сериозно.