Том Клэнси - Дълг на честта

При това оперативната хитрост не бе непозната ни най-малко. Първо парализирай силния враг, после излапай слабия. Съвсем същото нещо опитаха в периода 1941–1942. Японският стратегически замисъл никога не е бил да завладеят Америка, а да осакатят по-голямата държава така жестоко, че едно мълчаливо примирение с южните набези да се превърне в политическа необходимост. „Съвсем просто наистина“ — каза си Райън. Трябваше само да разгадаеш кода. В този момент телефонът иззвъня. Търсеха го на четвърта линия.

— Здравей, Сергей — каза той.

— Как разбрахте? — запита Головко.

Джак можеше да отговори, че линията е определена за спешни контакти с Русия, но не го стори.

— Просто току-що сте прочели същото, което и аз преди малко.

— Кажете ми мнението си.

— Мисля, че вие сте тяхната цел, Сергей Николаич. Може би ще ударят другата година. — Гласът на Райън звучеше весело, все още в опиянение от откритието. Усещането винаги бе приятно, независимо от естеството на новите познания.

— По-рано. Предполагам, през есента. Така времето ще е повече на тяхна страна. — Последва продължителна пауза. — Можете ли да ни помогнете, Иван Еметович? Не, въпросът ми е неправилен. Ще ни помогнете ли?

— Съюзите, също като приятелствата, са винаги двустранни — подчерта Джак. — Предстои ви да уведомите президента. На мен също.

Като моряк, надявал се някога да командва кораб като този, капитан Санчес беше доволен, че предпочете да остане на борда, вместо да отлети с изтребителя си към военноморската и въздушна база на нос Барбърс. Шест сиви влекача бяха натикали американския кораб „Ентърпрайс“ в сухия док.

На борда имаше над сто инженери, включително и петдесетте новопристигнали от корабостроителниците в Нюпорт Нюз. Всичките бяха долу и оглеждаха двигателите. По периферията на сухия док се бяха наредили камиони, а с тях и стотици моряци и цивилни корабостроители, които въображението на Бъд превръщаше в лекари и линейки, готови да сменят части от тялото.

Докато капитан Санчес наблюдаваше, един кран вдигна първата стълбичка за качване в кораба, а друг се завъртя и взе нещо като строително ремарке, сигурно за да го постави върху излетателната палуба. Докът дори още не беше затворен. Виждаше, че някой доста бърза.

— Капитан Санчес?

Бъд се обърна и видя един капрал от морската пехота. След като му отдаде чест, той му предаде съобщението:

— Викат ви в оперативния център на главнокомандващия Тихоокеанския флот, сър.

— Това е чиста лудост — заяви президентът на Нюйоркската фондова борса, когато успя да се включи за първи път.

Голямата заседателна зала в централата на ФБР в Ню Йорк поразително приличаше на съдебна зала със своите повече от сто места. Беше горе-долу полупразна, а повечето от присъстващите бяха един или друг вид правителствени служители, предимно хора на ФБР и Комисията за застраховки и ценни книжа, които се занимаваха с финансовия срив от петък вечерта. Първия ред обаче заемаха изцяло висши финансисти и президенти на институции.

Джордж току-що ги запозна със своята версия за събитията от предната седмица, като използва шрайбпроектор, за да покаже нагледно тенденциите и сделките; обясняваше бавно заради високата степен на умора, която сигурно влияеше на разсъдъка на всеки, мъчещ се да разбере за какво им говори. Точно тогава в залата влезе председателят на Федералния резерв, който беше свършил с обажданията до Европа. Той вдигна окуражително палец към Уинстън и Фидлър и засега седна някъде в дъното.

— Може и да е лудост, но точно това се е случило.

Шефът на Нюйоркската фондова борса се замисли.

— Всичко това е прекрасно — рече той след няколко секунди, с което искаше да каже, че не вижда нищо прекрасно, и всички го знаеха. — Ние обаче все още сме затънали до гуша в тресавището и алигаторите се събират около нас. Смятам, че не можем да ги държим на разстояние още дълго.

По този въпрос имаше всеобщо съгласие. Всички на първия ред се учудиха, когато видяха, че бившият им колега се усмихва.

Уинстън се обърна към министъра на финансите:

— Бъз, защо не им кажете добрата новина?

— Дами и господа, има един изход — започна Фидлър уверено.

Следващите шестдесет секунди от речта му въдвориха недоверчиво мълчание. На търговците даже не им хрумна да се обърнат и да се спогледат. Но макар да не кимаха точно одобрително, никой и не възрази дори след привидно безкрайното обмисляне.