Том Клэнси - Дълг на честта

— Ако ти беше корейски генерал, доколко би се страхувал от Япония?

— Щях да съм предпазлив — отвърна адмирал Джексън. — Нямаше да ме е страх, ала щях да съм нащрек. Не забравяй, те не обичат много Япония.

— Зная. Изпрати ми копия от доклада на аташето и списъка за корейското въоръжение.

— Слушам.

Връзката прекъсна. Сетне Райън се обади в ЦРУ. Мери Пат още не беше налице и затова вдигна съпруга й. Джак прескочи встъплението:

— Ед, имаше ли обратна връзка с клона в Сеул?

— Корейците изглеждат много нервни. Не ни сътрудничат особено. Имаме много приятели в Корейското централно разузнавателно управление, но те си мълчат, досега няма никакъв политически курс.

— Нещо по-различно да става там?

— Ами да — отговори Ед Фоли. — Техните ВВС стават малко по-активни. Както знаеш, те създадоха голям тренировъчен лагер в северните части на страната и сега несъмнено провеждат някакви непрограмирани учения със съчетани оръжия. Имаме спътникови снимки.

— Добре. Казвай сега за Пекин.

— Там не става абсолютно нищо. Китай остава настрана от конфликта. Казват, че не искат да са част от него и че нямат никакви интереси. Това не ги засяга.

— Помисли малко, Ед — нареди му той.

— Е, разбира се, засяга ги… О…

Не бе особено честно и Райън го знаеше. Сега той имаше най-пълна информация от всички и огромна преднина в анализа.

— Току-що получихме нова информация. Ще ти я изпратя веднага, щом бъде напечатана. Искам да сте тук в два и половина за обсъждания.

— Ще бъдем там — обеща почти заместник-директорът на оперативния отдел.

Да, ето че всичко беше на картата. На човек просто му трябваше подходящата информация и малко време.

Корея не бе страна, която да се уплаши от Япония. Последната беше управлявала първата в продължение на почти петдесет години в началото на века и спомените не бяха радостни за корейците. Били третирани като крепостни селяни от завоевателите си и затова и до днес имаше малко по-бързи начини да умреш от този да наречеш корейски гражданин японец. Антипатията бе искрена, а с разрастването на корейската икономика и конкуренцията, която представляваше тя за Япония, негодуването стана двустранно. Най-съществен беше расовият проблем. Въпреки че Корея и Япония на практика бяха нации с еднаква генетична същност, японците все още гледаха на корейците така, както Хитлер някога е третирал поляците. Още повече, че Корея си имаше свои военни традиции. Тя изпрати две дивизии войници във Виетнам, изгради своя собствена, страховита войска, за да се брани от мъртвите сега ненормалници на север от нея. Някога потъпкана японска колония, сега тя бе жилава и много, много горда. Какво тогава ги беше накарало да не зачетат договорените задължения спрямо Америка?

Не и Япония. Корея нямаше защо да се страхува от директно нападение, а японците едва ли биха могли да използват атомните си оръжия срещу нея. Постоянните ветрове щяха да върнат всичкия получил се радиоактивен прах в държавата, изстреляла ракетите. Непосредствено на север от Корея обаче се намираше най-гъсто населената страна в света с най-голямата редовна войска, а това бе достатъчно, за да сплаши корейците, както би уплашило и всеки друг.

Япония се нуждаеше и несъмнено искаше пряк достъп до природни ресурси. Тя разполагаше с превъзходна и напълно развита икономическа база, изключително опитен военен резерв, разнобразен високотехнологичен потенциал. Населението й обаче беше сравнително малко, сравнено с икономическата й мощ.

Китай имаше огромен човешки потенциал, ала той все още не бе добре обучен, бързо развиващата се икономика още накуцваше малко във високите технологии. И също като Япония, те имаха нужда от по-добър достъп до ресурси.

А непосредствено на север от Китай и Япония се мъдреше последната в света неизползвана съкровищница.

Завземането на Марианските острови щеше да предотврати или поне да затрудни доближаването на основното стратегическо оръжие на Америка, американския флот, до спорната зона. Единственият друг начин да се защити Сибир бе откъм запад, през цялата територия на Русия. Което значеше, че зоната всъщност е изолирана за външна помощ. Китай имаше свой ядрен капацитет, за да възпре Русия, и по-голяма сухопътна армия, с която да брани завоюваното. Естествено, рискът беше значителен, но след като в американската и европейските икономики цареше пълна каша и те не бяха в състояние да помогнат на Русия, всичко наистина придобиваше здрава стратегическа логика. Световна война, водена на части.