Том Клэнси - Дълг на честта

Джак забеляза съмненията му и оформи отговора си както трябва:

— Би трябвало. Те се нуждаят от нещо и несъмнено ще искат то да подейства. От решаващо значение е да знаят, че крахът е предизвикан умишлено. Това го прави изкуствен, а ако повярват, че е такъв, за всички ще е по-лесно да приемат едно нестандартно решение.

— Е, ще видим. — Дърлинг направи пауза. — И така, какво ни казва това за Япония?

— Показва ни, че правителството им не е основната сила, стояща зад плана. Това е както хубаво, така и лошо. Хубавата страна е, че на някои равнища организацията им ще бъде слаба, че японският народ е изолиран от този опит и че в правителството им може да има лица, които изобщо не харесват начинанието.

— А лошата? — попита президентът.

— Все още не знаем каква е крайната им цел. Правителството очевидно прави онова, което му наредят. Имат стабилна стратегическа позиция в Западния Тих океан, а ние още не знаем какво да направим по въпроса. И най-важното…

— Ядрените бомби. — Дърлинг кимна. — Ето къде е козът им. Никога не сме водили война с някой, притежаващ ядрени оръжия, нали?

— Така е, сър. Това също е новост.

Следващото съобщение от Кларк и Чавес бе излъчено точно след полунощ токийско време. Този път Динг изготви статията. Запасът от интересни неща, които партньорът му можеше да каже за Япония, се изчерпи. Като по-млад, Чавес написа по-лека статия, за младежите и начина им на мислене. Беше само за прикритие, ала човек трябва да вложи доста усилия за това, а Динг, както се оказа, се бе научил да пише разбираемо в университета „Джордж Мейсън“.

„Северна зона за ресурси?“ — зададе въпроса си Джон от компютърния монитор. Сетне той завъртя машинката към масичката за кафе.

„Трябваше да се сетя по-рано. Пишеше го в една от книгите, които оставихме в Сеул. Индонезия, принадлежаща тогава на холандците, беше южната Зона за ресурси, когато те направиха грешка номер две. Ще познаеш ли коя бе северната?“

Кларк хвърли един поглед и бутна компютъра обратно.

— Евгений Павлович, хайде, изпратете го.

Динг изтри диалога от екрана и прикачи модема към телефона. Съобщението бе излъчено след секунди. После двамата агенти се спогледаха. В края на краищата денят се оказа продуктивен.

По изключение времето едва ли би могло да е по-добре избрано: 00,08 в Токио се равняваше на 18,08 в Москва и 10,08 в „Ленгли“ и в Белия дом, където Джак току-що се връщаше пак в кабинета си от противоположния ъгъл на Западното крило, когато неговата СТЛ-6 започна да пиука.

— Да.

— Ед се обажда. Току-що получихме нещо важно от хората ни в страната. Пращам ти факса. Копие от него препращаме и на Сергей.

— Добре, чакам. — Райън натисна нужното копче и чу как принтерът започна да отпечатва копието.

Не беше толкова лесно човек да впечатли Уинстън. Той забеляза, че моделът VC-20 на служебния реактивен „Гълфстрийм“-III е обзаведен не по-зле от личния му самолет: седалките и килимът не бяха толкова луксозни, обаче апаратурата за комуникации бе невероятна… „Дотолкова, че да ощастливи дори един истински технически гений като Марк“ — помисли си. Двамата по-възрастни мъже се възползваха от случая, за да наваксат със съня, а той наблюдаваше как авиаторите провеждат тестовете си преди полета. На практика действията им почти не се различаваха от тези на собствения му екипаж, но Райън имаше право. Човек се чувстваше някак различно, като видеше военните символи на раменете им. След три минути административният самолет се намираше във въздуха и пътуваше на север към нюйоркското летище „Ла Гуардия“, като допълнително предимство беше фактът, че вече си бяха уредили спешен въздушен коридор и така щяха да си спестят петнадесет минути от полета. Докато ги слушаше, той чу как сержантът, работещ в свързочния сектор, урежда кола на ФБР да ги посрещне на общия терминал; явно Бюрото сега се обаждаше на всички значими играчи на пазара, за да ги повика на съвещание в собствената си нюйоркска дирекция. Помисли си, че е удивително да видиш как държавата действа ефективно. Колко жалко, че не можеше да е така непрекъснато.

Марк Грант не обръщаше внимание на всичко това. Той работеше на компютъра си и според думите му подготвяше случая за пред обвинението. Щяха да са му нужни двадесетина минути, за да отпечата доказателствата си на ацетатни листове за шрайбпроектор. И двамата се надяваха, че ФБР са подготвени за случая. Оттук нататък… Кой щеше да поднесе информацията? „Сигурно аз“ — помисли си Уинстън. Щеше да остави на Фидлър и на председателя на Федералния резерв да предложат разрешението, което си беше справедливо. В крайна сметка измисли го правителствен служител.