Том Клэнси - Дълг на честта

— Което не може да се направи, не може — рече Хансън. — Можем да се споразумеем…

— Да се договорим, дрън-дрън! — озъби се Джак в отговор. — Кой казва, че не можем?

Министърът на отбраната вдигна очи от бележките си.

— Джак, вероятно ще минат години, докато построим наново… нещата, които деактивирахме. Ако искаш да обвиняваш някого, тогава обвини мен.

— Ако не можем да го постигнем… Какво ще ни струва това? — попита министърът на здравеопазването. — Има неща, които трябва да свършим и тук!

— Значи да оставим друга държава да отнеме гражданските права на американци, понеже е „прекалено трудно“ да ги защитим? — запита Райън малко по-тихо. — И после какво? Ами следващия път, когато това се случи? Кажете ми, откога престанахме да сме Съединените американски щати? Става дума за политическа решителност, това е — заяви съветникът по националната сигурност. — Имаме ли такава?

— Доктор Райън, не живеем във въображаем свят — изтъкна министърът на вътрешните работи. — Всички тези хора на островите… Можем ли да изложим живота им на риск?

— Някога казвахме, че свободата е по-скъпа от живота. Казвахме същото и за политическите си принципи. Резултатът се вижда в света, който тези принципи изградиха. Онова, което наричаме права… Никой не ни ги е дал просто така. Не, сър. Тези идеи са неща, за които се борихме. Това са неща, за които умряха хора. Жителите на тези острови са американски граждани. Нищо ли не им дължим?

Министър Хансън не харесваше тази насока на мислите. Другите също, но те му отстъпваха правото си да говорят с благодарност.

— Можем да водим преговорите от позицията на силния, обаче трябва да сме предпазливи.

— Колко предпазливи? — поинтересува се Джак тихо.

— По дяволите, Райън, не можем да поемем риска от ядрено нападение заради няколко хиляди…

— Господин министър, кое е тогава магическото число? Един милион? Завоюваното ни място в света се основава на няколко много простички идеи… И много хора са жертвали живота си за тези идеи.

— Говорите философски — върна му го Хансън. — Слушайте, събрал съм екипа си за преговорите. Ще си върнем Гуам.

— Не, сър, ще си върнем всичко! И ще ви кажа защо. — Райън се надвеси напред и огледа ВСИЧКИ на масата. Ако не го сторим, тогава не можем да предотвратим войната между Русия от едната страна и Япония и Китай от другата. Мисля, че познавам руснаците. Те ще се бият за Сибир. Длъжни са. Ресурсите там са най-добрият им шанс да избутат самостоятелно страната си в следващия век. Тази война може да премине в ядрена. Япония и Китай вероятно не вярват, че ще се стигне чак дотам, хора, но аз ви качвам, че ще се стигне. Знаете ли защо? Ако ние не можем да се справим с тази ситуация СПОЛУЧЛИВО, Тогава кой би могъл? Руснаците ще си мислят, че са сами. Влиянието ни над тях ще бъде кръгла нула, те ще бъдат притиснати до стената, ще нападнат по единствения възможен начин и списъкът на убитите ще бъде нещо невиждано досега в света. Аз не съм готов за ново средновековие… Така че нямаме избор. Можете да изтъкнете която си искате причина, ала всичко се свежда до едно: имаме морален дълг към хората на тези острови, които решиха, че искат да бъдат американци. Не браним ли този принцип, значи не браним нищо. Никой няма да ни вярва и никой няма да ни уважава, като започнем от самите нас. Ако им обърнем гръб, значи не сме хората, за които се представяме, и всичко, което сме правили, е било лъжа.

По време на цялата тирада президентът седеше тихо на мястото си и се вглеждаше внимателно в лицата и по-специално в това на министъра на отбраната, както и на седящия зад него, до самата стена, председател на Обединения комитет на началник-щабовете — мъжа, избран от министъра за негов помощник в оголването на американската войска. И двамата бяха свели очи и бе очевидно, че са недостойни за решителния миг. Също толкова очевидно беше, че родината им не можеше да си го позволи.

— Как можем да го постигнем, Джак? — попита Роджър Дърлинг.

— Все още не зная, господин президент. Преди да се опитаме, трябва да решим дали ще го правим или не, а това, сър, е ваше задължение.

Дърлинг претегли думите на Райън, прецени и доколко желателно е да подложи на гласуване кабинета си, но лицата му показваха нещо, което не му хареса. Спомни си дните във Виетнам, когато каза на кавалеристите 43 43 Моторизирани или танкови поделения, носещи по традиция названията кавалерийски. — Б.прев. си, че действията им наистина са от значение, макар да знаеше, че ги лъже. Никога не забрави израженията им и въпреки че малцина го знаеха, сега горе-долу всеки месец под булото на нощта той слизаше до паметника в чест на загиналите във Виетнам и знаеше точното място, където е изписано всяко едно име на всеки човек, умрял под неговото командване; посещаваше тези имена едно по едно, за да им каже, че направеното наистина е имало някакво значение, че за великата подредба на събитията пожертваният им живот е допринесъл за нещо и че светът се е променил към по-добро — твърде късно за тях, ала не и за сънародниците им. Президентът си спомни и още нещо: никой никога не бе отнемал земя на Америка. Може би всичко се свеждаше до това.