Том Клэнси - Дълг на честта

Райън видя всичко в очите му и кимна почтително с мрачна усмивка.

— Добре сте се справили.

— Вината е моя — промълви тихо Уинстън, за да не смущава телемоста, осъществяващ се на няколко крачки от тях. — Не трябваше да напускам играта.

— Веднъж и аз се измъкнах така, забравихте ли? — Райън седна пак на стола си. — Хей, от време на време всички се нуждаем от промяна. Не сте усетили, че се задава буря. Това се случва непрекъснато. Особено тук.

Джордж направи гневен жест.

— Сигурно. Сега можем да открием изнасилвача, но как, по дяволите, можеш да си върнеш девствеността? Щом е станало, край. Той обаче го начука на инвеститорите ми. Тези хора дойдоха при мен. Те ми се довериха.

Райън се възхити на обобщението. Ето как би трябвало да разсъждават хората в бранша.

— С други думи, какво ще правим сега?

Грант и Уинстън се спогледаха.

— Не сме измислили.

— Е, дотук вие се справяте по-добре от ФБР и Комисията за застраховки и ценни книжа. Знаете ли, дори не си направих труда да проверя как се е отразило всичко на моя пакет.

— Десетте ви процента в „Силиконова алхимия“ няма да пострадат. Погледнато в перспектива — поясни Уинстън, — новите комуникационни техники винаги преуспяват, а те имат няколко нови джаджи.

— Добре, уредихме въпроса за момента. — Фидлър се присъедини пак към групата. — Всички европейски пазари са затворени, точно както при нас, докато не подредим нещата.

Уинстън вдигна очи.

— Това означава само, че има страхотно наводнение и вие правите насипа все по-висок. И ако торбите ви с пясък се свършат, преди да се изчерпи водата от реката, то щом загубите контрол, щетите просто ще са по-тежки.

— Всички очакваме предложения, господин Уинстън — каза внимателно Фидлър.

Отговорът на Джордж бе в същия тон:

— Сър, истината е, че според мен до този момент вие вършите всичко правилно. Просто не виждам изход.

— Нито пък ние — отбеляза председателят на управителния съвет на Федералния резерв.

Райън стана.

— Господа, мисля, че засега трябва да уведомим президента.

— Колко интересна идея — рече Ямата. Съзнаваше, че пи прекалено много. Съзнаваше също, че се разтапя от дълбокото удоволствие, че осъществи сигурно най-амбициозния финансов гамбит в историята. Усети, че егото му започва да достига максимални измерения от… Откога? Дори при завоюването на президентското място в конгломерата му не изпита такова задоволство. Той разгроми цяла нация и промени курса на своята и все пак дори не се бе замислял за някаква обществена длъжност. „А защо не?“ — запита се. Защото такъв пост винаги е бил за по-низшестоящите.

— Засега, Ямата-сан, Сайпан ще има местен губернатор. Ще проведем избори с международни наблюдатели. Нужен ни е кандидат — подхвърли служителят на външно министерство. — Трябва да бъде човек с тежест. Би било полезно да е някой, с когото Гото-сан се познава и поддържа приятелски отношения, а също да има интереси тук. Моля ви само да си помислите.

— Непременно. — Ямата се изправи и се насочи към вратата.

Хм. Чудеше се какво би казал баща му. Да приеме, означаваше да слезе от президентския стол на корпорацията си, но… Но какво? Какво не бе успял да завоюва в света на корпорациите? Не беше ли време да продължи нататък? Да се оттегли достойно, да навлезе в официалните професионални кръгове на родината си. А след като ситуацията с местното управление се прояснеше… Тогава? Тогава да влезе в парламента с голям престиж, понеже вътрешните хора щяха да знаят, нали? Хай, те щяха да знаят кой е служил истински на интересите на нацията и кой имаше по-големи заслуги даже от самия император Мейджи за издигането на Япония сред първите държави в света. Кога изобщо Япония бе имала политически лидер, достоен да ръководи народа й? Защо да не приеме полагащите му се почести? За всичко това щяха да са нужни няколко години, ала времето беше негово. Нещо повече, той притежаваше далновидност и смелост, за да превърне мислите в реалност. Сега единствено съмишлениците му в бизнеса знаеха за величието му, обаче това можеше да се промени и тогава името на фамилията му щеше да се помни не само с построените кораби, с телевизори и всякакви други неща. Не търговска марка, а име. Едно наследство. Това не би ли накарало баща му да се гордее?

— Ямата ли? — попита Роджър Дърлинг. — Финансов магнат, управлява голяма компания, нали? Може и да съм се натъквал на него по приемите, когато бях вицепрезидент.

— Е, той е нашият човек — рече Уинстън.