Том Клэнси - Дълг на честта

Беше единадесет часът вечерта и за момента бе приключил със задълженията към прадедите си. Те никога нямаше да бъдат изпълнени докрай, ала обещанията, които даде пред духовете им преди толкова години, вече бяха осъществени. Територията, била японско владение по време на раждането му, сега отново принадлежеше на Япония. Земята, която някога принадлежеше на семейството му, сега пак бе негова. Нацията, унижила родината му и убила семейството му, най-сетне сама беше унизена, като нещата щяха да се запазят такива дълго, много дълго време. Достатъчно дълго, че страната му да утвърди най-после мястото си сред великите нации в света.

Всъщност щеше да е дори по-велика, отколкото планираше. Достатъчно бе само да погледне финансовите доклади, пристигащи в хотелския му апартамент чрез факса. Финансовата паника, която лично планира и породи, сега се прехвърляше оттатък Атлантическия океан. „Колко странно, че не го предвидих“ — помисли си той. Сложните финансови маневри внезапно осигуриха на японските банки и фирми много пари в брой, а останалите дзайбацу се вкопчиха във възможността, за да закупят европейски ценни книжа за себе си и за компаниите си. Те щяха да увеличат националното си богатство, да подобрят позицията си в различните европейски икономики, а и в очите на обществеността щеше да изглежда, че се притичват на помощ на други държави. Ямата реши, че Япония щеше да насочи част от усилията си, за да помогне на Европа да излезе от затруднението. В края на краищата родината му се нуждаеше от пазари, пък след внезапното нарастване на частните им компании, притежавани от японци, сега европейските политици може би щяха да се вслушват по-внимателно в предложенията им. „Не е много сигурно, но е възможно“ — каза си. Нещото, което определено щеше да ги накара да се вслушат, беше силата. Япония принуждаваше Америка да сведе засрамено очи. САЩ никога нямаше да успеят да се противопоставят на родината му, не и с объркана икономика, беззъба войска и политически опетнен президент. Освен това бяха в година на избори. Ямата си помисли, че най-добрата стратегия е да посееш раздор в дома на врага си. Ето какво стори той, като предприе онзи ход, за който тъпите военни просто не се сетиха през 1941, когато завлякоха страната по пътя на разрухата.

— И така — обърна се Ямата към домакина си, — с какво мога да ви бъда полезен?

— Ямата-сан, както знаете, ние ще проведем избори за местен губернатор. — Бюрократът наля в чашката силно и хубаво шотландско уиски. — Вие сте земевладелец, и то от няколко месеца. Имате също търговски интереси тук. Струва ми се, че може да се окажете идеалният човек за поста.

За пръв път от много години Райзо Ямата бе смаян.

В друга стая на същия хотел адмирал, майор и пилот от японските авиолинии провеждаха семейна среща.

— Е, Юсуо, какво ще стане сега? — попита Тораджиро.

— Според мен няма да стане нищо повече от това да подновиш нормалните си полети към и от Америка — отвърна адмиралът и допи третата си чаша. — Ако са толкова интелигентни, колкото смятам, то те ще проумеят, че войната вече е свършила.

— Откога участваш в плана, чичо? — запита го Широ с дълбоко уважение. След като вече знаеше какво е извършил чичо му, той изпитваше страхопочитание към неговата смелост.

— От времето, когато бях подполковник и контролирах изграждането на първата ми военноморска част в корабостроителниците на Ямата-сан. Колко минаха? Вече десет години. Той поиска да ме види, вечеряхме заедно и после ми зададе няколко теоретични въпроса. Ямата схваща бързо като за цивилен — позволи си да изкаже мнение адмиралът. — Казвам ви, според мен нещата съвсем не са толкова прости, колкото изглеждат.

— Как така? — поинтересува се Тораджиро.

Юсуо си наля още едно уиски. Флотилията му беше в безопасност и той имаше право да се отпусне, след като вече всичкото напрежение отмина, особено с брат си и племенника си.

— Двамата разговаряхме все повече през последните няколко години и най-вече точно преди той да купи онази американска финансова къща. И сега какво? Моята незначителна операция става в същия ден, когато пазарът им за акции се срива… Интересно съвпадение, нали? — Очите му блестяха. — Това е един от първите уроци, на които го научих преди всичките тези години. През 1941 атакувахме периферията на Америка. Целехме се в ръцете, а не в главата или сърцето. На една нация може и да й пораснат нови ръце, но, виж, сърцето или главата се възстановяват далеч по-трудно. Изглежда, ме е слушал внимателно.