Том Клэнси - Дълг на честта

— Господин министър, казвам се Джордж Уинстън. Аз съм президент и изпълнителен директор на…

— Вече не сте. Продадохте я — възрази Фидлър.

— Пак заемам длъжността вследствие на последното събрание на оределия борд на директорите. Това е Марк Грант, един от директорите.

— Смятам, че трябва да чуем онова, което имат да кажат — каза Райън на двамата новодошли. — Господин Грант, започнете отначало демонстрацията си, моля ви.

— По дяволите, Джак, разполагам с двадесет минути. Вече и с по-малко — добави министърът на финансите, като погледна часовника си.

Уинстън едва не изръмжа, ала вместо това се обърна към него като към свой колега финансист:

— Фидлър, накратко положението е следното: пазарите бяха умишлено подринати чрез систематична и изключително майсторска атака и мисля, че за ваша радост мога да го докажа. Това интересува ли ви?

Министърът на финансите замига на парцали.

— Ами да.

— Но как… — понечи да попита председателят на Федералния резерв.

— Седнете и ще ви покажем — предложи Грант. Райън се дръпна и двамата висши служители застанаха от двете му страни, за да виждат компютъра. — Всичко започва в Хонконг…

Джак отиде до бюрото си, натисна едно копче и нареди на секретарката си да пренасочи телемоста към кабинета му в Западното крило. Като типична секретарка от Белия дом, тя изглади неуредиците по-добре, отколкото шефът й би го направил. Райън виждаше, че Грант е великолепен специалист и че вторият му опит да обясни ситуацията е дори по-резултатен от първия. Министърът и председателят на Федералния резерв пък бяха подходящи слушатели, които разбираха жаргона. Въпросите бяха излишни.

— Не мислех, че такова нещо е възможно — обади се председателят, след като минаха осем минути от изложението.

— Всички предпазни мерки, заложени в системата, целят предотвратяването на инциденти и залавянето на мошеници. На никой и през ум не му е минавало, че някой ще скрои подобно нещо. Кой би загубил нарочно толкова много пари?

— Някой, целещ се в по-голяма риба — обясни му Райън.

— Какво може да е по-голямо от…

Джак го прекъсна.

— Много неща, господин Уинстън. Ще стигнем до това по-късно. — Той извърна глава. — Бъз?

— Ще трябва да потвърдя тези неща с моите данни, но аргументите изглеждат доста убедителни. — Фидлър погледна към председателя на Федералния резерв.

— Знаете ли, дори не съм сигурен дали има нарушаване на закона.

— Забравете за това — рече Уинстън. — Истинският проблем не е изчезнал. Днес ножът е опрял до кокала. Ако Европа продължава така, ще настъпи повсеместна паника. Доларът пада свободно, американските пазари не могат да функционират, в по-голямата част от света ликвидността е парализирана и всички незначителни играчи ще го узнаят веднага, щом медиите разберат какво, по дяволите, става. Единственото, което осуетяваше това досега, е, че финансовите репортери бъкел не разбират от нещата, които отразяват.

— Иначе щяха да работят в наша полза — включи се Грант отново в разговора. — Слава богу, източниците им засега си държат езика зад зъбите, но съм изненадан, че новината още не се е разчула напълно. — „Може пък медиите също да не искат да предизвикат паника“ — помисли си той.

Телефонът на Райън иззвъня и той го вдигна.

— Бъз, телемостът ти.

Физическото състояние на министъра стана очевидно, когато той се изправи. Мъжът залитна и сграбчи облегалката на стола, за да запази равновесие. Председателят на Федералния резервен фонд бе съвсем малко по-пъргав, а онова, което двамата току-що научиха, ги потресе изцяло, ако не друго. Да поправиш нещо, което се е повредило, е достатъчно трудна задача. Да поправиш нещо, което е унищожено нарочно и със зъл умисъл, едва ли можеше да е по-лесно. А нещата трябваше да бъдат оправени, и то скоро, иначе всяка една нация в Европа и в Северна Америка щеше да се сгромоляса заедно с тях в дълбок и мрачен каньон. За излизане от него щяха да са нужни години и много мъки, при това при най-добри политически обстоятелства, а дълготрайните политически усложнения от такава мащабна икономическа бъркотия не можеха да бъдат проумени на този етап, макар че Райън вече се ужасяваше от тях.

Уинстън се вгледа в лицето на съветника по националната сигурност и без особени трудности прочете мислите му. Собственото му главозамайване от откритието изчезна, след като вече предаде информацията на други. Трябваше да може да им каже нещо друго: как да оправят нещата. Всичката си интелектуална енергия обаче изчерпа, за да изгради защитата си пред обвинението, каквото и да беше то. Все още не бе му се отдало да разшири анализа си.