Том Клэнси - Дълг на честта

— И тепърва ще се влошава — рече Уинстън.

Джак знаеше, че той вероятно е прав.

— Знаете ли как да оправите нещата? — Той почти чуваше как главата на събеседника му се поклаща гневно и възмутено.

— Де да знаех. Но може би мога да ви кажа какво всъщност се случи.

— Ще дам инструкции. Елате веднага, щом можете. Кажете на шофьора да спре на Западната алея. Униформените пазачи на портала ще ви очакват.

— Благодаря за разбирането, доктор Райън.

Линията замря и Джак се запита кога ли за последен път Джордж Уинстън е казал тези думи на някого. Сетне се залови за предвидената за деня работа.

Единственото хубаво нещо бе, че вагоните, използвани за транспортиране на ракетоносителите Н-11 от монтажния завод до неизвестно къде, бяха със стандартна ширина. Те се движеха по едва около осем процента от японските железопътни релси и нещо повече: различаваха се на спътникови снимки. Централното разузнавателно управление събираше информация, по-голямата част от която никога не би имала практическо приложение и въпреки всички книги и филми, твърдящи противното, то я получаваше предимно от общодостъпни материали. Трябваше само да намериш железопътна карта на Япония, за да видиш къде са разположени всички релси със стандартна ширина и да започнеш оттам, ала сега имаше над три хиляди и двеста такива линии, времето над страната не винаги беше ясно, пък и спътниците не винаги бяха точно отгоре, за да има по-добра видимост към долините, осеяли тази държава, която се състоеше предимно от вулканични планини.

Задачата обаче не бе чужда на Управлението. Руснаците със своя талант и мания да прикриват всичко научиха аналитиците от ЦРУ след доста горчив опит най-напред да проверяват малко вероятните места. Една открита равнина например беше вероятно място, лесно достъпно, удобно за строеж, поддръжка и защита. Точно така постъпи Америка през шестдесетте, като погрешно се осланяше на надеждата, че ракетите никога няма да станат достатъчно прецизни, та да улучват такива малки, неравни мишени. Япония сигурно се бе поучила от грешката. Следователно аналитиците трябваше да търсят мъчно достъпни райони — гори, долини, хълмове — и този подбор гарантираше, че задачата ще изисква време. В орбита бяха два модернизират ни фотоспътника КН-11 и един сателит за радарни картини КН-12. Първите можеха да анализират предмети с минималните размери на кутия цигари. Последният възпроизвеждаше монохромна картина с далеч по-малка възможност за анализ, но можеше да снима през облаци и при благоприятни обстоятелства направо да прониква през земята до дълбочина цели десет метра. Всъщност бяха го разработили с цел определяне местонахождението на иначе невидими съветски ракетни силози и замаскирани по подобен начин съоръжения.

Това бе добрата новина. Лошото беше, че всеки отделен кадър трябваше да се проучи от екип от специалисти, един по един; че се налагаше всяка нередност или странност да бъде изследвана повторно и класифицирана; че нужното време въпреки или всъщност поради спешността на задачата бе огромно. Аналитици от ЦРУ, Националната разузнавателна служба и Центъра за разузнавателни и кризисни анализи бяха събрани заедно за целта — да търсят двадесет дупки в земята, без да знаят нищичко, освен че отделните дупки не могат да бъдат по-малки от пет метра в диаметър. Можеше да е една голяма двадесетчленна група или да има двадесет отделни и разположени на голямо разстояние една от друга дупки. Всички бяха съгласни, че първата им задача е да изградят нов образ на цялата дължина на стандартните релси. Времето и разположените под ъгъл камери пречеха за част от замисъла и сега, на третия ден от претърсването, двадесет процента от нужните картографски нанасяния все още не бяха направени. Вече бяха набелязани тридесет потенциални местонахождения за по-нататъшно подробно изследване, извършвано чрез нови спътникови снимки при малко по-различен интензитет на светлината и от ъгъл, който щеше да позволи стереооптична перспектива и допълнително компютърно увеличение. Хората от аналитичния екип пак споменаваха издирването на ракетите „Скъд“ през 1991 година. Споменът не беше приятен за тях. Въпреки че извлякоха много поуки, основната бе следната: в действителност съвсем не е толкова трудно да скриеш един, десет, двадесет или дори сто сравнително малки предмета в границите на една държава, даже тя да е открита и изключително равнинна. А Япония не беше нито едното, нито другото. Предвид обстоятелствата откриването на всичките ракети бе почти невъзможно. Ала все пак трябваше да опитат.