Том Клэнси - Дълг на честта

— Да не би да говорите за 1929, доктор Райън? Искам да кажа, толкова ли е зле?

Джак погледна телохранителя си.

— Възможно е. Освен ако не успеят да оправят бъркотията с регистрите в Ню Йорк… Все едно ръцете ти да са вързани и да се биеш или да седиш на маса с картоиграчи и да нямаш пари: ако не можеш да играеш, просто си седиш. По дяволите! — Райън поклати глава. — Просто никога досега не се е случвало и на дилърите също никак не им харесва.

— Как е възможно толкова умни хора така да се панират?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво е откраднато? Никой не е взривил монетния двор — изсмя се той, — иначе случаят щеше да е наш!

Райън успя да се усмихне.

— Цялата лекция ли искаш?

Пол разпери ръце над волана.

— Дипломата ми е по психология, не по икономика.

Отговорът го изненада.

— Идеално. Това улеснява нещата.

Същото безпокойство цареше в Европа. Точно преди обед бе свикано съвещание за главните банкери на Германия, Великобритания и Франция, от което не излезе почти нищо повече от една многоезикова бъркотия на тема какво да се прави. Изминалите години на възстановяване на страните от Източна Европа подложи на огромно напрежение икономиките на тези от Западна Европа, които фактически плащаха сметката на две поколения, живели в икономически хаос. За да се подсигурят срещу произтичаща от това нестабилност на собствените им валути, те закупиха долари и американски съкровищни бонове. Шокиращите събития в Америка доведоха до един ден с вяла активност и при ниски цени, но нямаше нищо ужасно драстично. Всичко обаче се промени, след като последният купувач закупи с отстъпка последния портфейл американски съкровищни бонове (за някои цифрата бе просто прекалено изгодна) с пари, взети от ликвидация на ценни книжа. Този купувач вече си мислеше, че е направил грешка, и се проклинаше, че отново се е озовал на опашката на тенденцията вместо в челото й. В десет и тридесет сутринта местно време парижката борса сложи началото на рязък спад и в рамките на един час европейските икономически коментатори вече говореха за ефекта на доминото, тъй като същото ставаше на всеки пазар във всеки финансов център. Забелязаха също, че централните банки опитваха същия номер, който пробва американската Банка на федералния резерв предния ден. Не че идеята беше лоша. Просто такива номера минаваха само веднъж и сега европейските инвеститори не се хващаха. Те се отърваваха от всичко. Почувства се облекчение, когато хората започнаха да купуват акции на абсурдно ниски цени и бяха даже благодарни, че покупките се правеха в йени, защото йената възвръщаше силните си позиции — единствената светлина на международната финансова сцена.

— Нима искате — каза Робъртън и отвори вратата към Западното крило, — нима искате да ми кажете, че толкова сме я оплескали?

— Пол, мислиш ли се за интелигентен? — попита го, Джак. Въпросът стресна малко тайния агент.

— Да, защо?

— Тогава защо приемаш, че всички други са по-умни от теб? Не са, Пол. Имат различна професия, но нещата не опират до акъла. Всичко е образование и опит. Тези хора бъкел не разбират от това как се води криминално следствие. Нито пък аз. Всяка трудна работа изисква ум, Пол. Не можеш обаче да разбираш от всичко. Както и да е, позволи ми последно изречение. Не, те изобщо не са по-умни от теб, а може би и са по-глупави. Просто тяхната работа е да направляват финансовите пазари, а твоята е да правиш нещо друго.

— Божичко! — промълви Робъртън и се раздели с Райън пред вратата на кабинета му.

Докато влизаше, секретарката му връчи цял наръч бележки. На едната пишеше „Спешно!“ и Райън набра номера.

— Вие ли сте, Райън?

— Точно така, господин Уинстън. Искате да се видим. Кога? — попита той, докато отваряше куфарчето си и изваждаше секретните документи.

— Когато и да е, от деветдесет минути нататък. Долу ме чака кола, сетне един „Гълфстрийм“ с включени мотори и друга кола, която е на националното летище в окръг Колумбия. — Гласът му издаваше останалото. Въпросът бе спешен и адски сериозен. Като капак идваше репутацията на Уинстън.

— Предполагам, че става дума за миналия петък.

— Именно.

— Защо избрахте мен, а не министър Фидлър? — почуди се Райън.

— Вие сте работили там. Той не е. Ако искате той да поеме въпроса, хубаво. Ще го схване. Моето мнение е, че вие ще го схванете по-бързо. Следихте ли финансовите новини тази сутрин?

— Изглежда, на Европа започва да й избива чивията.