Том Клэнси - Дълг на честта

— И да разберете, какво?

— Това не знам. Зная само, че страната ми ще се чувства много по-сигурно с тази информация, отколкото без нея. Такива са нарежданията, които получих. Мога ли да ви принудя да ни помогнете? Не, не мога. Но не ни ли сътрудничите, значи помагате родината ви да бъде изложена на опасност. Помислете си — заключи той със студенината на съдебен лекар. После му стисна ръката съвсем дружелюбно и се отдалечи.

— Пет цяло и седем, пет цяло и шест, пет цяло и осем от съдията от Източна Германия… — прошепна Динг, когато се отдалечиха достатъчно. — Божичко, Джон, ти наистина си руснак.

— Няма съмнение, хлапе. — Кларк успя да се усмихне.

Кимура остана на дока още няколко минути, загледан в бездействащите кораби оттатък кея. Имаше няколко ферибота за автомобили, но повечето бяха стандартни кораби с контури, порещи вълните, докато те кръстосваха моретата по редовните си курсове в името на търговията. Тази привидно обикновена сфера на цивилизацията бе почти лично верую за Кимура. Търговията сближаваше нациите в нужда и тъй като се нуждаеха една от друга, накрая те успяваха да открият основателна причина за запазване на мира, колкото и жлъчни да са иначе отношенията им. Той обаче познаваше историята достатъчно добре, за да съзнава, че не винаги става така.

„Нарушаваш закона — упрекна се Кимура. — Позориш името и семейството си. Унижаваш приятелите и колегите си. Предаваш отечеството си!“

Но, дявол го взел, чия страна предаваше той? Хората избираха членовете на Диетата, а техните представители избираха министър-председателя… Ала в действителност на народа изобщо не му позволиха да си каже думата по въпроса. Хората, също като неговото министерство и членовете на Диетата, бяха просто зрители. Тях ги лъжеха. Родината му бе във война, а народът всъщност не знаеше! Страната му беше положила усилия, за да произведе ядрени оръжия, а хората не знаеха. Кой е дал тази заповед? Правителството ли? То просто се бе сменило — за пореден път — и несъмнено посветеното на това време означаваше… Какво?

Не знаеше. Разбираше, че руснакът е прав или поне до известна степен. Свързаните със събитията опасности трудно можеха да се предвидят. Страната му бе изложена на такъв риск, какъвто не е имало през целия му живот. Нацията се отдаваше на лудостта и нямаше лекари, които да поставят диагнозата. Кимура можеше да е сигурен единствено за факта, че нещата така са надвиснали над главата му, че не знаеше откъде или как да започне.

Някой обаче трябваше да стори нещо. В този момент той се запита: дали изменникът не се превръщаше в патриот, а патриотът — в изменник?

Когато най-сетне се отправи към леглото, Кук си помисли, че би трябвало да е възмутен. Но не беше. Като се има предвид всичко, денят мина изключително добре. Другите се молеха той да размърда мозъка си. Бе очевидно, особено що се отнася до двамата служители на Националното разузнаване. Те пращяха от акъл… „Или така си мислят“ — каза си Кук, ухилил се срещу тавана. Не разбираха обаче нищичко. Дали го съзнаваха? Вероятно не. Те винаги се държаха надменно, ала когато ножът опреше до кокала и ги изненадаш с въпрос… Ами тогава винаги чуваш „от една страна, сър“, последвано от „от друга страна, сър“. Как, по дяволите, можеш да градиш политиката си на такава основа?

Кук, от друга страна, разбираше от нещата и фактът, че Райън го съзнаваше, моментално го издигна де факто до лидер на работния екип, което останалите около масата приеха едновременно с възмущение и облекчение. „Добре де — мислеха си те сега, — ще го оставим сам да поеме рисковете.“ Смяташе, че, общо взето, се справи с положението доста добре. Другите щяха хем да го подкрепят, хем да се разграничат от него, нахвърляйки свои забележки по изготвяните от него становища, за да спасят задниците си, ако нещата тръгнат на зле (както тайно се надяваха), но същевременно участвайки в общата позиция на екипа, за да ги огреят лаврите, ако нещата се развият добре. Щяха да се надяват и на това, ала не толкова силно, като се знаеше какви бюрократи бяха.

И така, приготовленията минаха. Първоначалните позиции бяха оповестени. Адлер щеше да оглави екипа по преговорите. Японският посланик щеше да води другата страна, а негов помощник щеше да е Сейджи Нагумо. Преговорите щяха да следват един подреден и стилизиран модел, също като театъра „Кабуки“. Двете спорещи страни щяха да позират и истинското действие щеше да се разрази по време на почивките за кафе или чай, докато членовете на съответните екипи тихичко говорят с колегите си. Така Крис и Сейджи щяха да могат да обменят информация, да контролират преговорите и може би да попречат това проклето глупаво положение да се влоши още повече.