Том Клэнси - Дълг на честта

— Тя не може да разсъждава над тези неща, докато преписва записките ми. Аз мога. — Кати се страхуваше да му съобщи новината на Берни за наградата „Ласкър“. Беше взела няколко лоши навика от съпруга си. Един от тях бе простото му ирландско вярване в късмета и в това, че можеш да го урочасаш, ако говориш за него. — Днес ми хрумна една интересна идея, веднага след лекцията.

— И моментално си я записала — констатира мъжът й.

Кати го погледна с обичайната си дяволита усмивка.

— Джак, не го ли запишеш…

— Значи никога не се е случвало.

Зората идваше като мълния в тази част на света или поне така твърдеше поемата. „Дяволски сигурно е, че слънцето тук е горещо“ — каза си адмирал Дъбро. Горещо почти колкото темперамента му. Маниерите му по принцип бяха любезни, ала той се пържи прекалено дълго на тропическата жега и бюрократичното безразличие. Предполагаше, че всички онези умници, занимаващи се с тактика, планове и политика, си представяха един и същ сценарий: той и бойната му група можеха да си развяват задника тук безкрайно, без да бъдат засечени, да си играят на „Ловци на духове“ и да сплашват индийците без действителен контакт. Хубава игричка, няма спор, обаче не беше безконечна. Идеята бе да се прокраднеш наблизо с корабите си, без да те усетят, и после да удариш врага без предупреждение. Един задвижван с ядрена енергия самолетоносач го биваше за това. Можеш да го направиш веднъж, два пъти, дори три пъти, ако командирът на флотилията я е събрал на едно място, ала не можеш да го повтаряш вечно, понеже противниковата страна също има мозък и рано или късно някой пробив ще се провали.

В случая играчите не бяха тези, които оплескаха нещата. Вината бе на снабдителите им, а и грешката не беше кой знае каква. Когато хората му, отговарящи за операциите, възстановиха събитията, се оказа, че един-единствен индийски „Хариър“ в самия край на патрулната си обиколка е бил с включен радар и е засякъл един от танкерите на Дъбро, понесли се сега на североизток, за да презаредят ескортиращите кораби, чиито цистерни вече бяха изгубили близо две трети от горивото си при скоростния преход в южна посока от Шри Ланка. Един час по-късно друг „Хариър“, вероятно лишен от въоръжение и натоварен само с цистерни за гориво, мина достатъчно наблизо, за да ги види. Началникът на снабдяването на флотилията промени курса, но белята бе станала. Местоположението на двата петролоносача и ескортиращите ги две фрегати можеше да означава само едно: Дъбро сега се намираше на югоизток от нос Дондра. Спътниковите снимки показваха, че индийският флот е променил курса веднага, разделил се е на две групи и също се е насочил на североизток. Дъбро нямаше друг избор, освен да остави танкерите да продължат по поетия курс. Независимо че трябваше да остане скрит, натоварените му с петрол ескортиращи кораби бяха в опасна близост до празни цистерни, а такъв риск не можеше да си позволи. Той пиеше тонизиращото си кафе, а погледът му щеше да пробие дупка в херметически затварящия се люк. Капитан Харисън седеше срещу бюрото на адмирала и благоразумно мълчеше, докато шефът му не се обади:

— Коя е добрата новина, Ед?

— Все още ги превъзхождаме по артилерия, сър — отвърна оперативният командир. — Може би трябва да го покажем.

„По артилерия ли?“ — запита се Дъбро. Е, да, това бе вярно, ала сега едва две трети от самолетите му бяха в пълна бойна готовност. Твърде дълго бяха отсъствали от базата. Свършваха им се припасите, нужни за функционирането на самолетите. В хангара стояха летателни апарати с отворени контролни люкове и чакаха части, с които корабът вече не разполагаше. Тук той зависеше от снабдителните кораби, тъй като частите се прекарваха по въздуха от САЩ до остров Диего Гарсиа. Три дни след доставката пак щеше да разполага с горе-долу пълна въздушна част, но хората му бяха уморени. Предния ден двама мъже пострадаха на палубата за излитане. Не защото бяха глупави или неопитни. Просто понеже вършеха това адски дълго време, а изтощението бе дори по-опасно за ума, отколкото за тялото, особено при френетичната атмосфера на палубата за излитане на самолетоносач. Същото важеше за всички в бойната група, от най-простия матрос до… самия него. Напрежението, породено от постоянното вземане на решения, започваше да си личи. А не можеше да направи нищо по въпроса, освен да премине на кафе без кофеин.

— Как са пилотите? — поинтересува се Майк Дъбро.