Том Клэнси - Дълг на честта

— Разбрано, сър. — „И без това си мисля, че не можем“ — помисли си той.

— Тежък ден ли? — попита Пол Робъртън.

— Имало е и по-лоши — отвърна Райън. Тази криза обаче бе прекалено непозната за такава уверена преценка. — Съпругата ти има ли нещо против…

— Свикнала е да отсъствам, а и до ден-два ще установим рутинен маршрут. — Агентът от тайните служби направи пауза. — Как е Шефът?

— Както обикновено, обира най-тежките задачи. Всички стоварваме боклуците си върху му — призна си Джак и се загледа през прозореца, когато отбиха от шосе-50. — Той е способен човек, Пол.

— Вие също, докторе. Всички много се зарадвахме, когато се върнахте. — Той замълча. — Много ли е кофти? — Тайните служби се радваха на обстоятелството, че трябваше да знаят почти всичко, което нямаше голямо значение, тъй като те така или иначе дочуваха почти всичко.

— Не ти ли казаха? Японците са произвели ядрени оръжия. Имат и балистични пускови съоръжения, с които да ги изстрелят.

Ръцете на Пол стиснаха по-здраво волана.

— Страхотно! Все пак не може да са толкова ненормални.

— През нощта на седми декември 1941 година американският кораб „Ентърпрайс“ спира в Пърл Харбър, за да презареди и да поднови арсенала си. На командния мостик, както обикновено, е адмирал Бил Холси, който вижда бъркотията, настъпила след утринния удар, и заявява: „Когато тази война свърши, японски език ще се говори само в ада.“ — Райън се зачуди защо изобщо го каза.

— Така мислите вие. Репликата сигурно е подействала добре на момчетата около него.

— Предполагам. Ако използват ядрените си ракети, точно това ще им се случи. Не, не може да не го знаят — рече Райън. Умората го застигаше.

— Трябват ви към осем часа, доктор Райън, може би девет — подчерта разумно Робъртън. — При нас също е така. Изтощението наистина обърква по-висшите функции на мозъка ти. На Шефа сте му нужен с ясен ум, докторе, нали?

— Тук няма спор. Довечера може дори да пийна нещо — разсъждаваше на глас Джак.

Той забеляза, че в алеята има още една кола, а когато служебният автомобил паркира, от прозореца надникна непознато лице.

— Това е Андреа. Вече говорих с нея. Между другото, днес жена ви е изнесла хубава лекция. Всичко е минало гладко.

— Добре, че имаме две гостни. — Джак се изкикоти, докато влизаше в къщата. Атмосферата беше достатъчно весела, а Кати и агент Прайс, изглежда, се погаждаха. Докато Райън хапваше лека вечеря, двамата агенти се оттеглиха за разговор.

— Скъпи, какво става? — попита Кати.

— Отношенията ни с Япония са в голяма криза, към което трябва да добавим кашата на Уолстрийт.

— Но как така…

— Всичко, случило се досега, бе в открито море. Новината още не се е разчула, ала и това ще стане.

— Война ли?

Джак вдигна поглед и кимна.

— Може би.

— Но хората, дошли днес в „Уилмър“… бяха толкова мили… Искаш да кажеш, че те също не знаят?

Райън пак кимна.

— Точно така.

— Няма никаква логика!

— Така е, мила, със сигурност няма. — Точно тогава телефонът иззвъня, обикновеният домашен телефон. Джак беше най-близо и вдигна слушалката. — Ало?

— С доктор Джон Райън ли говоря? — попита някакъв глас.

— Да. Кой се обажда?

— Джордж Уинстън. Не зная дали си спомняте, обаче се срещнахме миналата година в Харвадския клуб. Аз държах кратка реч за производните функции. Вие седяхте на съседната маса. Между другото, добре се справихте със застрахователните полици в „Силиконова алхимия“.

— Май мина доста време оттогава — рече Райън. — Вижте, тук сме малко заети и…

— Искам да се срещнем. Важно е — заяви Уинстън.

— По какъв въпрос?

— Ще са ми нужни двадесетина минути, за да ви обясня. Офисът ми е в Нюарк. Мога да дойда, когато кажете. — Гласът направи пауза. — Доктор Райън, нямаше да ви моля, ако не смятах, че е важно.

Джак обмисли нещата за секунда-две. Джордж Уинстън беше сериозен играч. Имаше завидна репутация на Уолстрийт: жилав, проницателен, честен. Спомни си още, че той продаде контрола над флотилията си на някакъв японец. Някой си Ямата — име, появило се отпреди това.

— Добре, ще ви вместя някъде. Обадете се в кабинета ми утре към осем, за да получите час.

— Тогава до утре. Благодаря, че ме изслушахте.

Връзката прекъсна. Когато той погледна към жена си, откри, че тя е подновила работата си. Прехвърляше записките си от бележника в сгъваемия си компютър, „Епъл Пауърбук“ 800.

— Мислех, че имаш секретарка за тези неща — подхвърли Джак с толерантна усмивка.