Том Клэнси - Дълг на честта

— Те ще изпълнят всичко, което им наредите, сър.

— Добре, днес ще патрулираме на лек режим. Искам във въздуха непрекъснато да има два изтребителя „Томкет“, поне още четири на режим плюс-пет, с пълно снаряжение за въздушен бой. Курсът на флотилията ще е едно-осем-нула, скорост двадесет и пет възла. Присъединяваме се към снабдителната ескадра и всички зареждаме догоре. Иначе ще стоим кротко. Искам хората да си отпочинат, доколкото това е възможно. Утре приятелчето ни ще започне преследване и играта ще стане интересна.

— Значи ще се изправим очи в очи? — попита оперативният командир.

— Да. — Дъбро кимна. Той погледна часовника си. Във Вашингтон беше нощ. Сега умните глави сигурно се готвеха да си легнат. Скоро щеше да поиска пак инструкции и му се щеше умниците да му ги дадат, като за предпочитане подходят с разбиране към спешността на ситуацията. Моментът за играта „плати си или играй“ изключително закъсня и сега можеше единствено да е сигурен, че той ще дойде неочаквано, а след това… Може би Япония? Харисън и хората му вече посвещаваха половината си време на това.

Сценарият пак беше като от лош телевизионен сериал и единствената му утеха бе, че руснаците може би бяха прави. Може би Шеренко им беше казал истината. Вероятно не бяха истински застрашени от Службата за обществена безопасност. На Кларк тази сламка му изглеждаше много тънка, тъй като възпитанието му изобщо не го поощряваше да вярва, че руснаците могат да направят нещо приятно за американците.

— Май има нещо гнило — прошепна си той. Пак на английски, дявол го взел! Така или иначе направеното от тях беше смешно просто. Номури паркира колата си в същия гараж под наем, който хотелът държеше за гостите си, и ето че той вече имаше ключ от взетата под наем кола на Кларк и бе оставил над левия сенник компютърна дискета. Джон я измъкна и я подаде на Чавес, който я пъхна в портативния компютър. Докато се сливаха с движението, електронна камбанка оповести активирането на машината. Динг копира файла върху твърдия диск и изтри дискетата, от която скоро щяха да се освободят. Докладът беше многословен. Той го прочете мълчаливо, преди да включи радиокасетофона, след което преразказа шепнешком най-важните моменти на фона на силния шум.

— Северна зона за ресурси ли? — попита Джон.

— Ну, да. Любопитна фраза — съгласи се замислено Чавес. Хрумна му, че речникът му на руски е по-хубав от този на английски, може би защото научи английски на улицата, а руски в подходящо училище и от хора, изпитващи искрена любов към езика. Младият разузнавач пропъди гневно мисълта.

„Северна зона за ресурси“ — мислеше си той. Защо ли му звучеше познато? Имаха си обаче друга работа, като и така им бе достатъчно напрегнато. Откри, че макар да харесваше полувоенната страна на разузнаването, тези шпионски глупости не бяха съвсем по вкуса му. Бяха твърде плашещи, твърде параноични.

Исаму Кимура чакаше на уреченото място. За щастие, професията му позволяваше да излиза непрекъснато и да се среща с чужденци някак рутинно. Един от плюсовете му беше, че имаше усет за безопасните места. В случая бяха на доковете, които за тяхна радост не бяха прекалено натоварени в момента, а пък в същото време тук една такава среща нямаше да е съвсем в разрез с обстановката. Освен това трудно биха ги подслушали. И, накрая, обгръщаха ги звуци от пристанището, които биха заглушили един тих разговор.

Кларк беше още по-неспокоен, ако това бе възможно. При всяко тайно свързване с хора имаше период, по време на който откритите контакти са безопасни, но с течение на времето сигурността праволинейно намаляваше с бързо, непонятно темпо, а трябваше да се вземат предвид и други фактори. Мотивите на Кимура бяха… Какви? Кларк не знаеше как Олег Лялин е успял да го вербува. Не ставаше въпрос за пари. Руснаците никога не бяха му плащали. Нещата не опираха и до идеология. Политическите убеждения на Кимура не бяха комунистически. Дали не бе заради егото му? Дали смяташе, че заслужава по-добър пост, зает от някой друг? И в най-опасния случай дали не беше от онзи ексцентричен тип патриоти, които сами преценяваха кое е най-хубаво за родината им? Или пък, както Динг би казал, дали просто не е прецакан? Подборът на думи не бе особено елегантен, ала едно такова състояние на нещата също не би било новост за опита на Кларк. Простата истина беше, че агентът не знаеше. По-лошото бе, че всякакви мотиви за измяната представляваха само извинение за това, че си предал страната си, а нещо в него отказваше да приеме благосклонно такива хора. „Ченгетата сигурно също не обичат да се срещат с информаторите си“ — каза си Джон, без да намери голяма утеха в мисълта.