Том Клэнси - Дълг на честта

Телевизията раздуваше историята. Председателят на Банката на федералния резерв участва във всичките сутрешни телевизионни дискусии, което би трябвало да е отворило много работа на шофьора му в окръг Колумбия. Последва необоримо публично изявление в пресцентъра на Белия дом, след което даде продължително интервю за Си Ен Ен. До известна степен номерът минаваше, което се виждаше и по телевизията. Много хора се появиха в банките преди обед и там с изненада откриха купища пари в брой, изкарани предишната нощ, за да постигнат нещо, което на военен език вероятно се нарича демонстрация на сила. Въпреки че председателят явно бе убедил чрез високия си пост всеки важен банкер в страната, обратното важеше за банковите касиери, които посрещаха вложителите на гишетата с думите: „О, искате пари в брой? Ама, разбира се, имаме всичко, което ви трябва.“ В немалко случаи, когато хората се прибраха по домовете си, у тях се зароди нов вид параноя („Да държа всичките тези пари вкъщи?“) и следобеда някои дори започнаха да се връщат, за да вложат спестяванията си отново.

„Това също трябва да е работа на Бъз Фидлър, а него го бива, като се има предвид, че е теоретик“ — помисли си Уинстън. Министърът на финансите просто печелеше време, и то чрез пари, ала тактиката беше добра, достатъчно добра, та да заблуди обществеността да повярва, че положението не е толкова лошо, колкото изглежда.

Сериозните инвеститори бяха по-наясно. Нещата вървяха зле и театърът в банките в най-добрия случай бе временна мярка. Федералният резервен фонд инжектираше пари в системата. Макар и идеята да ставаше за ден-два, цялостният ефект до края на седмицата би трябвало да е допълнително отслабване на долара, а американските съкровищни бонове вече ги обичаха почти толкова в общата финансова общност, колкото чумави плъхове. И най-лошото: макар че Фидлър за момента предотврати банкова паника, човек може да задържи паниката само за миг и ако не успее да възстанови истински увереността на всички, колкото по-дълго си играе с временни мерки, толкова по-тежка ще бъде подновената паника, в случай че тези мерки се провалят, понеже тогава за нея нямаше да има спиране. Всъщност Уинстън очакваше точно това.

Защото гордиевият възел около врата на инвеститорската система скоро нямаше да бъде разплетен.

Той смяташе, че е разгадал вероятната причина за събитието, но междувременно разбра, че проблемът може и да нямаше решение. Саботажът в Депозитното контролно дружество беше ключовият удар. Общо взето, нито един човек не знаеше какво притежава, колко е платил за него, кога го е получил или какви пари е дал; незнанието пък се разпростираше метаболично. Отделните вложители не знаеха. Институциите не знаеха. Търговските къщи не знаеха. Никой нямаше представа.

Как щеше да започне истинската паника ли? На пенсионните фондове на бърза ръка щеше да им се наложи да напишат ежемесечните си чекове… Обаче щяха ли банките да ги изплатят в срок? Държавата щеше да ги поощри, ала някъде по веригата щеше да има една банка, която нямаше да го стори поради собствени проблеми (само една, тъй като в крайна сметка тези неща винаги започваха от едно-единствено място) и така щеше да тръгне поредната лавина. Федералният резервен фонд пак трябваше да се намеси и да повиши паричния резерв, а това можеше да даде начало на хиперинфлационен цикъл. Той щеше да е решаващият кошмар. Уинстън добре си спомняше как инфлацията повлия на пазара и на страната в края на седемдесетте: „неразположението“, оказало се действително, загубата на национална самоувереност, чийто израз бяха никнещите лудници в северозападните планини и лошите филми, показващи живота след апокалипсиса. Като даже тогава инфлацията достигна… Колко? Към тринадесет процента. Двадесет при лихвените проценти. Една държава, задушаваща се единствено поради загубената увереност, причина за което бяха опашките за бензин и един нерешителен президент. Онези времена наистина можеха да пробудят носталгия.

Сега щеше да е много по-лошо и Америка изобщо нямаше да прилича на себе си, а на Ваймарската република, на Аржентина в старите лоши дни или на Бразилия по време на военния режим. И нещата нямаше да се ограничат с Америка, нали? Точно както през 1929 година вълнообразните последици щяха да се разпрострат надалеч и да парализират различни икономики по света, което надхвърляше дори способностите на Уинстън за прогноза. Джордж знаеше, че лично нямаше да пострада сериозно. Даже при деветдесетпроцентно съкращаване на състоянието му щеше да остане голяма и достатъчна сума (винаги се подсигуряваше, като залагаше част от парите си на книжа, имащи физическо покритие, като например петрол или злато; разполагаше и със собствен златен запас — истински метални кюлчета в трезори, подобно на скъперник от миналото), и тъй като големите депресии накрая водеха до дефлация, относителната стойност на разнообразните му авоари след време всъщност щеше да се увеличи. Знаеше, че той и семейството му щяха да оцелеят и да преуспеят, но на цената на икономически и социален хаос за по-бедните от него. А не влезе в бранша само заради себе си, нали? С течение на времето започна нощем да мисли много за незначителните хора, видели телевизионните му реклами и поверили му спестяванията си. Една магическа дума: доверие. Тя означаваше, че имаш задължение към онези, които ти го дават. Означаваше, че те са повярвали на нещата, които си казал за персоната си, и че трябва да докажеш истинността им не само на тях, а и на себе си. Защото, ако не успееш, тогава нямаше да се купят къщи, деца щяха да останат без образование и мечтите на хора от плът и кръв, съвсем същите като теб, щяха да умрат в зародиш. Достатъчно зле би било и само в Америка, но това явление щеше или можеше да повлияе целия свят.