Том Клэнси - Дълг на честта

— Прелитал съм над тази глава много пъти — подхвърли Тораджиро Сато. Единият от двата му редовни полета бе до международното летище „Дълес“. — Жалък град.

— И ще продължиш да го правиш. Ако Ямата е направил каквото си мисля, ще им потрябваме отново, и то съвсем скоро — заяви адмирал Сато уверено.

— Добре, пуснете го — нареди Райън по телефона.

— Ама…

— Слушайте, ако така ще се почувствате по-добре, отворете го и надникнете вътре, но щом той казва да не го прекарвате през рентген, не го правете, ясно ли е?

— Но ние бяхме предупредени за един, а тук са двама.

— Няма значение — успокои Джак главния униформен пазач на западния вход. Проблемът при засилените мерки за сигурност бе, че те най-вече пречеха да се свърши работата, нужна за измъкване от кризата. — Пратете ги горе и двамата.

По неговия часовник това отне още четири минути. Вероятно наистина бяха отпорили задната част на портативния компютър на човека, за да се уверят, че там няма бомба. Джак стана от бюрото си и ги посрещна на вратата на чакалнята.

— Извинявам се за случилото се. Помните ли стара песен от Бродуей „Тайните служби нервират наши и чужди“? — Той ги покани с жест в кабинета си. Предположи, че по-възрастният е Джордж Уинстън. Имаше смътни спомени за речта му в Харвардския клуб, ала не и за лицето, което я произнесе.

— Това е Марк Грант, най-добрият ми специалист. Той поиска да вземе преносимия си компютър.

— Така е по-лесно — обясни Грант.

— Разбирам. Аз също използвам такъв. Моля, седнете. — Райън им посочи столовете. Секретарката му им донесе поднос с кафе. След като си наляха, той продължи: — Бях възложил на един от хората си да следи европейските пазари. Нещата не вървят добре.

— Това е меко казано, доктор Райън. Възможно е да сме свидетели на началото на световна паника — започна Уинстън. — Не съм сигурен колко по-зле може да стане.

— Досега Бъз се справя добре — констатира Джак предпазливо.

Уинстън вдигна поглед от чашката си.

— Райън, ако сте само поплювко, значи съм сбъркал човека. Мислех, че познавате Уолстрийт. Операциите, които вършехте със застраховките на „Силиконова алхимия“, бяха умело изпипани… Та значи, вие ли бяхте, или обрахте чужди лаври?

— Има само двама човека, които ми говорят така. За единия съм женен. Кабинетът на другия е на трийсетина метра в тази посока. — Той посочи натам, сетне се усмихна широко. — Репутацията ви ме кара да ви извиня, господин Уинстън. Ударът на „Силиконова алхимия“ е изцяло мое дело. Десет процента от акциите им са в личния ми пакет. Ето колко се грижех за компанията. Ако разпитате наоколо за мен, ще разберете, че не съм поплювко.

— Тогава знаете, че днес не е вчера — рече Уинстън, като все още преценяваше домакина си.

Джак прехапа устната си и кимна.

— Така е. Същото казах на Бъз в неделя. Не зная докъде са стигнали агентите с възстановяването на записите. Работех по друг въпрос.

— Добре тогава. — Уинстън се зачуди с какво друго би могъл да се занимава Райън, но пропъди неуместната мисъл. — Не мога да ви кажа как да оправите системата, обаче мисля, че мога да ви покажа как се е повредила.

Джак се обърна за момент, за да погледне телевизора си. „Водещите новини“ на Си Ен Ен току-що започваха тридесетминутното си издание с картина на живо от партера на нюйоркската фондова борса. Звукът бе намален докрай, ала коментаторката говореше бързо и на лицето й нямаше усмивка. Когато се обърна към тях, Грант беше отворил портативния си компютър и извикваше някакви файлове.

— С колко време разполагаме? — попита Уинстън.

— Нека аз имам грижата за това — отговори му Райън.

Министърът на финансите Босли Фидлър не си позволяваше повече от три последователни часа сън след завръщането си от Москва и докато минаваше през тунела, свързващ Министерството на финансите с Белия дом, той криволичеше достатъчно, за да накара телохранителите си да се запитат дали скоро нямаше да му е нужна инвалидна количка. Председателят на Федералния резервен фонд едва ли беше в по-добра форма. Двамата отново имаха съвещание в кабинета на министъра, когато последва обаждането: „Зарежете всичко и елате!“ Твърде радикално даже за човек като Райън, който често спъваше действията на правителството. Фидлър му се нахвърли още преди да е минал през отворената врата:

— Джак, след двадесет минути ще участваме в телемост с централните банки на пет евро… Кой е този? — попита министърът на финансите и се спря, след като бе направил три крачки в стаята.