Том Клэнси - Дълг на честта

Актьорските умения са не по-малко важни за разузнавачите, отколкото за работещите в истински театър, понеже както на сцената, така и в шпионския бизнес рядко се дава възможност за дубли. Майор Борис Илич Шеренко беше заместник-резидент на токийския клон на Руската служба за външно разузнаване, събуден преди четири часа от привидно безобидно обаждане от посолството. Под прикритието на културно аташе той напоследък бе зает да урежда последните подробности по турнето в Япония на балета от Санкт Петербург. С петнадесетгодишен стаж като агент на Първо главно (или външно) управление на КГБ, сега той изпълняваше същата функция за новата си и по-малка агенция. Шеренко си помисли, че даже сега работата му е по-важна. Тъй като нацията му вече имаше далеч по-малки възможности да се справя с външните заплахи, тя повече отвсякога се нуждаеше от добро разузнаване. Вероятно тази беше причината за това безумие. Или пък онези в Москва напълно се бяха побъркали. Нямаше как да разбере. Поне чаят бе хубав.

В посолството го очакваше закодирано съобщение от централата в Москва (процедурата не беше се променила) с имена и подробни описания. Чрез тях успя да ги разпознае лесно. По-лесно, отколкото да Проумее получените инструкции.

— Ваня! — Шеренко почти изприпка и сграбчи ръката на по-възрастния мъж за сърдечно ръкостискане, ала забрави целувката, с която руснаците са известни. Направи го отчасти, за да не засегне прекалената японска чувствителност, и отчасти от опасения, че американецът може да го удари, колкото и нетемпераментна да бе нацията му. Безумие или не, моментът заслужаваше да му се насладиш. Ситуацията, в която можеше да натрие на публично място носовете на двама старши служители на ЦРУ, не беше лишена от хумор. — Толкова време мина!

Шеренко забеляза, че по-младият прави всичко възможно да прикрие чувствата си, но нямаше особен успех. КГБ не знаеше нищо за него. Неговата агенция обаче познаваше лицето Джон Кларк. Разполагаха само с име и повърхностно описание, което би могло да се отнася за бял мъж от всякаква националност. Между сто осемдесет и пет и сто и деветдесет сантиметра. Деветдесет кила. Тъмна коса. В добра форма. Към това Шеренко можеше да добави сини очи и силна ръка. Здрави нерви. „Изключително здрави нерви“ — поправи се майорът.

— Наистина, отдавна беше. Как е семейството, приятелю?

„На всичко отгоре отличен руски“ — помисли си Шеренко, след като долови петербургския акцент. Докато съставяше списък на физическите характеристики на американеца, той видя, че двата чифта очи — едните сини, другите черни — запаметяват неговите.

— На Наталия й липсваш. Елате! Гладен съм! Да закусим! — Той ги поведе към ъгловото си сепаре.

„КЛАРК, ДЖОН“ — гласеше заглавието на оскъдното досие в Москва. Едно толкова безлично име, че други фалшиви имена бяха неизвестни и вероятно никога не бяха му поставяни. Оперативен работник, полувоенен, заподозрян в изпълняването на специални, тайни функции. Повече от две (2) разузнавателни звезди за смелост и (или) вещина в опасни операции. За кратко работил като служител по сигурността, в който период никой не си направил труда да му направи снимки. „Типично“ — помисли си Шеренко. Сега, докато се взираше в него през масата, той виждаше един спокоен мъж, отпуснал се пред своя стар приятел, когото е срещнал за пръв път преди около две минути. Е, винаги е знаел, че ЦРУ има в редиците си добри агенти.

— Тук можем да говорим — добави Шеренко по-тихо, все така на руски.

— Толкова ли е…

— Борис Илич Шеренко, майор, Заместник-резидент — представи се той най-сетне. След това кимна поотделно на гостите си. — Вие сте Джон Кларк… и Доминго Чавес.

— И се намираме в проклетата „Зона на здрача“ — измърмори Динг.

— „Сливовите цветове разцъфват и леките жени в бордея с нови шалове цъфват.“ Не е точно Пушкин, нали? Дори не прилича на Пастернак. Дребни арогантни варвари. — Беше в Япония от три години, Пристигна с очаквания да завари приятно и интересно място за бизнес. Започна да не харесва много страни на японската култура и най-вече общоприетото превъзходство на местните спрямо всичко друго в света, което особено много обиждаше един руснак, изпитващ съвсем същите чувства.

— Бихте ли ни казали за какво е всичко това, другарю майор? — попита Кларк.

Сега Шеренко заговори спокойно. Забавната страна на срещата им вече бе история за всички, макар американците изобщо да не я оцениха.