Том Клэнси - Дълг на честта

Джексън кимна.

— Най-вече ни трябват професионалисти, които да проучат тези спътникови снимки, ала спътникът ще снима там четири пъти дневно, щом времето позволява, и ще се наложи да изследваме всеки квадратен сантиметър от тази скала, както и от Тиниан, Рота, Гуам и всички други островчета.

— Господи, Роби, можем ли да го направим? — попита Джак. Въпросът, макар и без никакъв умисъл, загатваше за неща, които дори той още не можеше да схване.

Адмирал Джексън бавно вдигна очи от спътниковите снимки и гласът му изведнъж престана да е гневен, след като професионалният му опит на военноморски офицер се обади.

— Още не зная. — Той направи пауза, сетне постави свой въпрос: — А ще опитаме ли?

— Аз също не зная — отвърна съветникът по националната сигурност. — Роби?

— Да, Джак?

— Преди да решим дали ще опитаме, трябва да знаем дали ще можем.

Адмирал Джексън кимна.

— Тъй вярно.

Стоя буден през по-голямата част от нощта и слуша хъркането на партньора си. „Какви магии прави този човек?“ — запита се безсилно Чавес. Как, по дяволите, можеше да спи? Отвън слънцето грееше, неизбежният шум на Токио сутрин проникваше гръмко през прозорци и стени и все пак Джон спеше. „Е — помисли си Динг, — той е възрастен и може би има нужда от почивка.“ Сетне се случи най-изумителното нещо за целия им престой в тази страна. Телефонът иззвъня. Звъненето накара Джон широко да отвори очи, обаче Чавес докопа телефона първи.

— Товарищи — каза някакъв глас. — От толкова време да сте в страната и да не ми се обадите?

— Кой се обажда? — попита Динг. Колкото и усърдно да бе изучавал руския, като го чу сега по телефона, и то тук, езикът му заприлича на марсиански. Трудно му беше да накара гласа си да звучи сънено. След секунда му стана трудно и да задържи очите си в очните кухини.

Весел смях, който би трябвало да е искрен, отекна в телефонната линия.

— Евгений Павлович, кой друг? Изстържи четината от лицето си и ела с мен да закусваш. Долу съм.

Доминго Чавес Почувства как сърцето му спира. Не прескочи просто веднъж — би се заклел, че то не работеше, докато сам не пожела сърцето му да затупти отново, а когато това стана, пулсът му стана бесен.

— Дай ни няколко минути.

— Иван Сергеевич пак е препил, а? — попита гласът и отново се разсмя. — Кажи му, че вече е прекалено стар за тези глупости. Чудесно, ще си взема чай и ще чакам.

През цялото време Кларк бе впил очи в неговите или поне през първите няколко секунди. Сетне започнаха да претърсват стаята за опасностите, които би трябвало да крие — толкова бледо стана лицето на партньора му. Знаеше, че Доминго не се плаши лесно, ала каквото и да беше чул по телефона, то почти го бе хвърлило в паника.

Добре. Джон стана и включи телевизора. Ако пред стаята ги чакаше опасност, вече беше твърде късно. Прозорецът не позволяваше да се избяга. Коридорът отвън можеше спокойно да е препълнен с въоръжени полицаи, затова по вече установената процедура първо се запъти към банята. Погледна се в огледалото, докато водата в тоалетната течеше. Преди ръчката да се изправи в изходно положение, Чавес се появи.

— Онзи по телефона ме нарече „Евгений“. Каза, че ни чака долу.

— Как ти се стори? — попита Кларк.

— Като руснак. Правилен акцент, правилен синтаксис — Тоалетната спря да шуми и не можеха да продължат разговора за известно време.

„Мамка му!“ — помисли си Кларк и се взря в огледалото за отговор, но намери само две много объркани лица. Е, добре. Разузнавачът започна да се мие и да обмисля възможностите. „Мисли!“ Ако беше японската полиция, дали биха си правили труда да… Не. Вероятността бе малка. Всички смятаха шпионите не само за отвратителни, но и за опасни — любопитно наследство от филмите с Джеймс Бонд. Вероятността разузнавачи да започнат престрелка беше толкова голяма, колкото да им пораснат криле и да полетят. Най-важните им физически умения бяха бягането и криенето, обаче, изглежда, никой не можеше да го проумее и ако местните ченгета бяха по дирите им, то… то би се събудил от опрян до лицето му пистолет. А не стана така, нали? „Добре.“ Нямаше непосредствена опасност. Може би.

Чавес наблюдаваше с голямо удивление как Кларк бавно си умива ръцете и лицето, обръсва се грижливо и си измива зъбите, преди да напусне банята. Когато свърши, той дори се усмихна, понеже това изражение вървеше с възприетия тон:

— Евгений Павлович, трябва да се покажем културни пред приятеля ни, нали? Не сме се виждали от месеци. — След пет минути те се озоваха в коридора.