Том Клэнси - Дълг на честта

— Сега не е моментът за расизъм, Джак — подхвърли на място Адлер.

— Всичко това са факти. Не съм казал, че са по-низши от нас. Казах, че няма да направим грешката да приемем, че техните мотиви са същите като нашите… Разбираш ли?

— Така става, струва ми се — отстъпи заместник държавният секретар.

— Затова за съвети ми трябват хора, които наистина разбират културата им. Искам хора, които мислят като тях. — Номерът беше как да им намери място, но на долния етаж имаше кабинети, чиито обитатели можеха да се изнесат, макар и с викове и писъци колко важни са протоколът и политическите кампании.

— Мога да намеря няколко — обеща Адлер.

— Какви са новините от посолствата?

— Никой нищо не знае. Има обаче интересно развитие на нещата в Корея.

— А по-точно?

— Военното ни аташе в Сеул се е срещнал с някои приятели, за да предложи привеждането на някои бази в бойна готовност. Те отказали. Това е първият случай, в който корейците ни казват „не“. Сигурно правителството им все още се опитва да проумее обстановката.

— Така или иначе е прекалено рано за този ход.

— Ще предприемем ли изобщо нещо?

Райън поклати глава.

— Още не знам. — После телефонът иззвъня.

— Националният военен команден център на СТЛ, доктор Райън.

— Райън слуша — каза Джак, като вдигна слушалката. — Да, свържете го. По дяволите! — промълви той толкова тихо, че Адлер едва го чу. — Адмирале, ще ви се обадя пак малко по-късно.

— Сега пък какво?

— Индийците — поясни Райън.

— Приканвам събралите се към ред — рече Марк Грант и почука по масата с писалката си. Празните места бяха само с две по-малко от заетите, ала това правеше кворум. — Джордж, имаш думата.

Израженията на всички лица обезпокоиха Джордж Уинстън. От една страна, мъжете и жените, определящи политиката на „Колумб груп“, бяха изтощени физически. От друга, бяха изпаднали в паника. Ала третият фактор му причини най-много болка: безграничната надежда, която възлагаха на присъствието му, сякаш той бе Исус, дошъл да разчисти храма. Не би трябвало да е така. Нито един човек не би могъл да има такава сила. Американската икономика беше необятна. Прекалено много хора зависеха от нея. И най-вече: бе твърде сложна, за да може един или дори двадесет човека да я разберат напълно. Такъв беше проблемът с моделите, от които всички зависят. Рано или късно се стигаше до момента, когато започваха опити да се измери, прецени и сложи в ред нещо, което просто го имаше. То съществуваше. Действаше. Функционираше. Хората имаха нужда от него, но в действителност никой не знаеше на какъв принцип работи. Илюзията на марксистите, че те все пак знаят, е била основната им грешка. Руснаците три поколения наред се мъчеха да заповядват на икономиката как да действа, вместо да я оставят да функционира сама, и накрая се превърнаха на просяци в най-богатата държава на света. Тук не бе много по-различно. Вместо да я контролират, те се опитваха да живеят на неин гръб, ала и в двата случая трябваше да съществува илюзията, че я разбираш. А никой не я разбираше освен в най-широкия смисъл на думата.

На най-простото равнище всичко се свеждаше до нужди и време. Хората имат потребности. Храна и подслон са първите две. Затова други хора отглеждат храната и строят къщи. И двете неща изискват време и тъй като времето е най-ценната стока, позната на човека, то трябва да бъде възнаградено. Вземете за пример една кола — хората се нуждаят и от транспорт. Когато си купиш кола, плащаш на хората за времето, загубено за сглобяване, за времето, нужно за произвеждане на всичките части, и най-сетне плащаш на миньорите за времето, изразходвано за изкопаване на желязната и алуминиевата руда от земята. Дотук е съвсем просто. Сложното започва с всичките потенциални възможности. Човек може да кара повече от една марка кола. Всеки доставчик на продукти включва в цената различните възможности да получава онова, което му трябва, от различни източници, и тъй като времето е пари, човекът, използващ най-ефикасно времето си, получава допълнително възнаграждение. Това се нарича конкуренция и представлява безкрайно надпреварване на всеки срещу всеки. По принцип всяко предприятие и в известен смисъл всеки един човек в американската икономика се конкурира с всички останали. Всеки е работник и същевременно всеки е потребител. Всеки допринася с нещо, което другите използват. Всички избират продукти и услуги от необятното меню, предлагано от икономиката. Такава е основната идея.