Том Клэнси - Дълг на честта

— За сега, дявол го взел! — изруга Уинстън. — За онези, които са извън града, ще изпратя личния си самолет.

— Повечето са в службата. — От петък следобед насам това бе единствената добра новина за Джордж, който кимна на бившия си служител да продължи: — Подозирам, че всички други са затворили.

В това време те се измъкнаха от тунела. Уинстън измъкна клетъчния телефон от калъфа си и му го подаде.

— Започвай да звъниш. — Чудеше се дали Грант знае какво се готвеше да поиска на съвещанието. Вероятно не. Макар да го биваше в тунелите, той така и не надскочи границите си.

„Защо изобщо напуснах, по дяволите?“ — запита се Уинстън. Просто не беше сигурно да оставиш американската икономика в ръцете на хора, които не знаят как тя функционира.

— Е, получи се — отбеляза адмирал Дъбро. Скоростта на флотилията намаля на двадесет възла. Сега се намираха на триста и двадесет километра право на изток от нос Дондра. Нуждаеха се от повече водно пространство, но и това постижение бе успех. Двата самолетоносача се раздалечиха, като съответните им ескадри се разделиха и образуваха защитни обръчи около „Ейбрахам Линкълн“ и „Дуайт Д. Айзенхауер“. След още час корабите щяха да бъдат извън полезрението, което беше добре, ала скоростният преход изпразни цистерните, а това бе много лошо. Задвижваните с ядрена енергия самолетоносачи по ирония на съдбата бяха също един вид танкери. Те караха в цистерни тонове гориво за движещите се с конвенционални двигатели ескортиращи кораби и можеха да ги презареждат при нужда. Скоро щеше да възникне такава. Петролоносачите на флотилията „Юкон“ и „Рапаханок“ бяха на път за насам от Сан Диего с осемдесет хиляди тона рафинирано гориво, обаче тази игра се изтъркваше бързо. Вероятността за стълкновение принуждаваше Дъбро да поддържа цистерните на всичките си кораби пълни догоре. Стълкновението означаваше потенциална битка, а битката винаги изискваше бързина, за да влезеш в опасната зона и също така да се Измъкнеш от нея светкавично.

— Има ли вече новини от Вашингтон? — попита той.

Капитан Харисън поклати глава.

— Не, сър.

— Добре — каза командирът на бойната група с плашещо спокойствие. Сетне се отправи към свързочния център. Временно бе разрешил голям оперативен проблем и сега идваше време да се развика на някого.

Изоставаха във всяко отношение и с максимална скорост, а най-вече се въртяха в кръг и удивително бързо се забатачваха. Като град, свикнал и същевременно отдаден на предотвратяването на пробойни, Вашингтон и армията му от длъжностни лица бяха твърде заети с четирите едновременни кризи, за да се захванат ефективно с която и да е от тях. Нямаше нищо необичайно — факт, който би бил потискащ за отговарящите за положението хора, ако, разбира се, те имаха време за такова отклонение. Според Райън единственото хубаво нещо беше, че най-голямата новина не се бе разчула. Все още.

— Скот, кои са най-добрите ти специалисти по японските въпроси?

Адлер също продължаваше да е пушач или си бе купил пакет цигари на идване от Държавния департамент. Райън трябваше да упражни всичкия си отслабващ самоконтрол, за да не си поиска една, но не можеше и да каже на госта си да не пали цигара. На всички им се налагаше да се справят със стреса по свои си начини. Фактът, че начинът на Райън някога беше същият като на Адлер, представляваше просто поредната неприятност в един уикенд, който отиде по дяволите по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно.

— Мога да съставя работен екип. Кой ръководи операцията?

— Аз — отговори Райън.

— А какво ще каже Брет?

— Просто „да, сър“, след като президентът го уведоми — рече Джак, който беше прекалено уморен за учтивости.

— Хванали са ни за топките, Джак.

— Колко са потенциалните заложници? — попита Райън. Не ставаше дума само за останалите там военни. Сигурно имаше хиляди туристи, бизнесмени, репортери, студенти…

— Няма как да разберем, Джак. Няма начин — призна Адлер. — Добрата новина е, че няма никакви признаци за враждебно отношение. Сега не е като през 1941, поне според мен.

— Ако започне нещо такова… — Повечето американци бяха забравили начина, по който се отнасяха към чуждите пленници. Райън не бе от тях. — Тогава и ние ще започнем да откачаме. Би трябвало да го знаят.

— Познават ни много по-добре отпреди. Имали сме толкова много взаимодействия. Освен това при нас също има хиляди техни хора.

— Не забравяй, Скот, че културата им е коренно различна от нашата. Имат различна религия. Възгледът им за мястото на човека в природата е различен. Стойността, която дават на човешкия живот, също е различна — констатира мрачно съветникът по националната сигурност.