Том Клэнси - Дълг на честта

Пътуването до Нюарк мина леко. Самолетът кацна гладко и се отправи към неспециализирания терминал, където го чакаше кола и един от бившите му старши служители. Той не носеше вратовръзка, което бе необичайно за възпитаника на колежа „Уортън“.

Марк Грант не беше мигнал петдесет часа и използваше колата за опора, защото сякаш земята под краката му се движеше под акомпанимента на туптящото главоболие, което най-добре можеше да се измери по скалата на Рихтер. Въпреки всичко той се радваше, че е тук. Ако някой можеше да проумее тази каша, то това бе бившият му шеф. Щом частният самолет спря, той се приближи и застана в основата на стълбата.

— Много ли е зле? — беше първото нещо, което Джордж Уинстън каза. Отношенията между двамата мъже бяха сърдечни, ала бизнесът стоеше на първо място.

— Още не знаем — отвърна Грант и го поведе към колата.

— Не знаете ли?

Наложи се обяснението да почака, докато не се качиха. Грант му подаде заглавната рубрика на „Таймс“ без коментар.

— Това вярно ли е?

Следващото разкритие на Грант бе, че управителят, оставен от Райзо Ямата, е изчезнал.

— Отлетя за Япония в петък през нощта. Уж за да убеди Ямата-сан да дойде в Ню Йорк и да помогне за стабилизиране на положението. Или може би е искал да се разпори пред шефа си. Мамка му, кой да ти каже?

— Тогава кой, по дяволите, ръководи всичко, Марк?

— Никой — отговори Грант. — Точно както навсякъде сега.

— По дяволите, Марк, някой би трябвало да дава заповедите!

— Нямаме никакви указания. Обаждах се на този тип. Няма го в службата… О, оставих съобщения, опитах да го намеря в дома му, в дома на Ямата, във всички скапани домове и учреждения. Резултатът е нулев, Джордж. Всички са се покрили. По дяволите, за мен онзи кретен все едно е скочил с главата надолу от най-високата сграда в града.

— Добре, трябва ми кабинет и всичката информация, която имате — рече Уинстън.

— Каква информация?! — запита Грант. — Нямаме нищичко. Цялата система се разпадна, забрави ли?

— Имате записи на нашите сделки, нали?

— Хм, да, имам записите… Тоест копие от тях — поправи се Грант. — ФБР взе оригиналните.

Подобаващо за специалист с голям талант, първата любов на Марк Грант винаги е била математиката. Дай му подходящите инструкции, и той можеше да се справи с пазара като професионален картоиграч с ново тесте карти. Както при повечето хора от Уолстрийт обаче, някой друг трябваше да му каже каква е задачата. Е, всеки човек си имаше предел на възможностите, а в положителната графа можеше да се запише, че Грант бе умен, честен и си знаеше предела. Знаеше кога да помоли за помощ. Последното качество го нареждаше сред най-добрите три-четири процента от населението.

„Значи трябва да е отишъл при Ямата и неговия човек за напътствия…“

— Когато ставаше всичко това, какви указания имахте?

— Указания ли? — Грант потри необръснатото си лице и поклати глава. — Дявол да го вземе, скъсахме си задниците да изпреварим кризата. Ако Депозитното контролно дружество си оправи бакиите, задникът ни ще е почти незасегнат. Заложих мащабно на „Дженеръл мотърс“, направих истински удар с акциите за злато и…

— Нямах това предвид.

— Той ни нареди да действаме. Слава богу, изкара ни от банковите книжа адски бързо. Проклет да съм, ако не е забелязал бурята първи. Имахме доста добри позиции, преди всичко да пропадне. Ако не бяха всичките панически обаждания… Нали разбираш… Божичко, Джордж, това най-после се случи. Линията, започваща с хиляда и осемстотин, прегря. Исусе Христе, само ако хората бяха запазили самообладание! — Последва въздишка. — Ама не, а сега и тази издънка на ДКД… Джордж, направо не зная как ще отворим утре. Ако това е вярно, ако те не могат да възстановят картината до утре сутринта… Не зная, лоша работа. Просто не зная — повтори Грант, когато влязоха в тунела „Линкълн“.

„Цялата история на Уолстрийт в един изтъркан параграф“ — каза си Уинстън, втренчил се в лъскавите плочки, изграждащи вътрешността на тунела. Всъщност точно като в тунел. Виждаш напред и назад, обаче не можеш да видиш нищо отстрани. Не можеш да преодолееш ограничената перспектива.

А трябваше.

— Марк, аз все още съм директор на компанията.

— Е, и?

— Ти също — изтъкна Уинстън.

— Зная, но…

— Двамата можем да свикаме управителен съвет. Започвай с обажданията — нареди Джордж Уинстън. — Веднага щом излезем от тази проклета дупка в земята.

— За кога? — попита Грант.