Том Клэнси - Дълг на честта

Какво щяха да направят американците ли? „Че какво можеха вече да направят?“ — запита се адмиралът. Задаваше си този въпрос отново и отново и винаги стигаше до един и същ отговор. Бяха загубили твърде много потенциал. Те зависеха от способността си да респектират другите, като забравяха, че внушаването на страхопочитание е свързано с действителните възможности за предприемане на действия, ако не успееш да уплашиш противника. Пак старото уравнение — „не бих искал, но мога“. За тяхно нещастие американците се осланяха твърде много на първото и бяха пренебрегнали второто и Сато знаеше, че по всички правила по времето, когато пак щяха да могат, противникът им щеше да е в състояние да ги възпре. „Цялостният стратегически план, за чието изпълнение спомогнах, съвсем не е нов — просто го изпълнихме по-добре от първия път“ — мислеше си той, застанал край тройния екран и наблюдаващ радарните символи, които обозначаваха невоенни самолети, следващи установените си маршрути. Самата картина показваше, че светът възвръщаше нормалния си вид без дори една рязка промяна.

Райън знаеше, че трудната част като че ли винаги идваше след вземането на решения. Самото решаване не тежеше толкова на душата, колкото това, че трябваше да се живее с него. Дали постъпи правилно? Можеше да се прецени единствено при умуване след събитията, а тогава винаги беше късно. Нещо по-лошо: закъснялата преценка винаги бе отрицателна, понеже човек рядко поглежда назад да обмисли постъпки, които са били правилни. В определен момент нещата престават да са черни и бели. Премерваш възможностите, преценяваш факторите, ала съвсем скоро осъзнаваш, че в каквото и начинание да се впуснеш, някой ще пострада. В тези случаи идеята е да пострадат най-малко хора или други неща, но дори тогава навреждаш на живи хора, които иначе не биха пострадали изобщо, и всъщност избиращ чий живот да съсипеш (или погубиш) подобно на безразлично божество от митологията. Още по-лошо става, когато познаваш някои от играчите, защото те имат лица, които въображението ти може да види, и гласове, които може да чуе. Способността да вземаш такива решения се нарича морална смелост от онези, на които това не им се налага, и стрес от решаващите.

И все пак трябваше да го стори. Прие тази служба със съзнанието, че ще има такива моменти. Преди изложи Кларк и Чавес на риск в Източната африканска пустиня и смътно си спомняше тогавашните си притеснения. Обаче мисията мина сполучливо и после вече му изглеждаше като безобиден номер на Хелоуин, удивително хитра игричка, в която играеха нация срещу нация. А колкото до факта, че в резултат на нея едно човешко същество в лицето На Мохамед Абдул Корп загуби живота си… Е, сега бе лесно да се каже, че е заслужил участта си. Райън си беше позволил да заключи този спомен в едно от чекмеджетата на ума си, откъдето да го изрови след години, в случай че някога се поддадеше на подтика да пише мемоари. Сега обаче споменът се върна, изваден от архива поради необходимостта пак да се изложи на риск животът на хора от плът и кръв. Джак заключи поверителните си документи, след което се отправи към Овалния кабинет.

— Излизам, за да видя шефа — каза той на един таен агент в северно-южния коридор.

— ФЕХТОВАЧ се отправя към СКАЧАЧА — съобщи агентът по микрофона си, тъй като за телохранителите в сградата, която за тях бе просто Домът, те бяха толкова хора, колкото и символи, или по-Точно обозначения в съответствие с функциите им.

„Но аз не съм символ — искаше да им каже Джак. — Аз съм човек, изпълнен със съмнения.“ По пътя се размина с още четирима агенти и забеляза начина, по който го гледаха, доверието и уважението в очите им. Те наистина очакваха от него да знае какво да прави, какво да каже на Шефа, сякаш той бе с нещо по-велик от тях. Единствено Райън знаеше, че не беше. Просто се оказа достатъчно глупав, че да приеме пост, налагащ по-големи отговорности от техните, по-тежки, отколкото би искал.

— Не ми носиш нищо забавно, нали? — попита Дърлинг, когато той влезе в кабинета.

— Не. — Джак зае мястото си.

Президентът разгада изражението и мислите на съветника си едновременно и се усмихна.

— Я да видим. Аз би трябвало да ти кажа да се отпуснеш, а ти да ми отвърнеш със същото, нали?

— Трудно е да вземеш правилно решение, ако си прекалено напрегнат — съгласи се Райън.

— Да, само че има нещо друго. Ако не си под напрежение, тогава решението не е много важно и проблемът се урежда на по-ниско равнище. Трудните стигат дотук. Много хора са се изказали по въпроса — рече Дърлинг. Изказването бе удивително щедро, понеже той доброволно пое част от бремето му, като напомни на Джак, че в крайна сметка той само съветваше президента. От мъжа зад старото дъбово бюро струеше величие. Райън се питаше колко ли трудно се носеше такъв товар и дали президентът го приемаше като изненада, или просто като още едно задължение, с което трябва да се справи.