Том Клэнси - Дълг на честта

— Значи да му кажа „да“? — попита Джак. Трябваше да получи и одобрението на президента, ала по-трудното бе да получи тяхното.

Семейство Фоли размениха погледи и кимнаха.

Един океански търговски влекач бе засечен на осемдесет километра от бойната група на „Ентърпрайс“ и при удивително стечение на обстоятелствата фрегатата „Гари“ пое грижа за него и го доведе до самолетоносача, където той отмени кръстосвача със система „Егида“ и между другото увеличи скоростта на „Ентърпрайс“ на девет възла. Командирът на влекача бленуваше възнаграждението, което щеше да получи по силата на морския договор за спасяване на закъсали кораби, който командирът на самолетоносача пък подписа и изпрати обратно чрез хеликоптер. Най-честата регламентирана награда беше от десет до петнадесет процента от стойността на спасеното от потъване имущество. „Самолетоносач, авиокрило и шест хиляди човека — мислеше си екипажът на влекача. Колко бяха десет процента от три милиарда долара?“ Може би щяха да постъпят щедро и да закръглят сумата на пет милиона.

Както винаги, операцията представляваше комбинация от простото и сложното. Сега край Мидуей патрулираха самолети „Орион“ P-ЗC, които подкрепяха отстъпващата флотилия. Повторното активизиране на съоръженията на океанския атол отне цял ден и беше възможно само защото там се намираше екип от орнитолози, изучаващ албатросите. Патрулните на свой ред имаха за подкрепление самолети С-130 от хавайската Въздушна национална охрана. Каквото и чудо да бе станало, адмиралът, флагът на чийто осакатен самолетоносач все още се развяваше, можеше да погледне радара, да види четири самолета за борба с подводници, разтеглени около флотилията му, и да се почувства малко по-сигурно. Външният пръстен от ескортиращи кораби пореше океана с действащите си сонари и след първоначалния почти панически период сега не намираше нищо особено тревожно. Той щеше да се добере до Пърл Харбър до петък вечерта, а при малко вятър може би и да успее да вдигне няколко самолета и така да подсили още охраната.

Докато минаваше по коридора, адмирал Сато виждаше, че екипажът вече се усмихва. Само преди два дни те бяха притеснени и засрамени от „грешката“, допусната от кораба им. Но не и сега. Той посети с хеликоптер всичките четири разрушителя клас „Конго“, за да им даде лично указания. На два дни път от Марианските острови те вече знаеха какво са постигнали. Или поне отчасти. Инцидентите с подводниците бяха все още поверителна информация. Засега хората му знаеха, че са отмъстили за голяма неправда, нанесена на страната им, и то по много хитър начин, с което са позволили на Япония да си възвърне земя, принадлежаща й по исторически причини… без това да отнеме човешки живот, както си мислеха. Първоначалната реакция беше шок. Да влязат във война с Америка?! Адмиралът им обясни, че не е така, че това не е истинска война, освен ако американците не пожелаеха да бъде, което според него не бе вероятно, ала ги предупреди, че е една възможност, за която трябва да са подготвени. Сега строят им беше разтеглен, с разстояние три хиляди метра между корабите, носещи се на запад с максимална постоянна скорост. Така изразходваха горивото с опасни темпове, но при Гуам щеше да ги чака танкер и да ги зареди наново, а и Сато искаше да се озове възможно най-скоро под прикритието на своите самолети за борба с подводници. Стигнеше ли до Гуам, можеше да се замисли за бъдещи операции. Първата мина успешно. С малко късмет нямаше да е нужна втора, ала ако имаше такава, трябваше да вземе предвид много неща.

— Някакви контакти? — попита адмиралът, когато влезе в бойния информационен център.

— Нищо във въздуха не звучи като военен самолет — отвърна отговарящият за авиацията офицер.

— Всички военни самолети имат мамещи приемно-предавателни устройства — напомни му Сато. — И всичките действат по един и същи начин.

— Нищо не се приближава към нас.

Флотилията следваше курс, умишлено отклоняващ се от нормалните търговски въздушни коридори, и като гледаше монитора на радара, адмиралът забеляза, че единственият трафик бяха тези коридори. Вярно, някой военен разузнавателен самолет можеше да ги види от един от търговските маршрути, обаче американците бяха в състояние да постигнат същото със спътници. Досега предвижданията на разузнаването му се оказваха точни. Единствената заплаха, която наистина го тревожеше, бяха подводниците, а с тях можеше да се справи. Изстрелваните от подводници ракети „Харпун“ или „Томахоук“ представляваха опасност, за която бе подготвен. Радарите „ШПИОНИН-1D“ на всички разрушители бяха включени и изследваха повърхността. На всеки пулт за управление на огъня имаше оператори. Всяка приближаваща се крилата ракета щеше да бъде засечена и пресрещната първо от американските (и подобрени от японците) ракети SM-2MR, а като подкрепление имаха картечни отбранителни системи. Те щяха да спрат повечето приближаващи се „вампири“ — общия термин за крилати ракети. Някоя подводница би могла да се приближи и да атакува с торпеда, а един снаряд с по-голяма бойна глава можеше да потопи който и да е кораб от групата му. Те обаче щяха да чуят насочващото се към тях торпедо и хеликоптерите им за борба с подводници щяха да положат всички усилия да връхлетят върху атакуващата подводница, да й отнемат възможността да продължи схватката и може би да я потопят. Американците нямаха чак толкова подводници и командирите им щяха да бъдат достатъчно предпазливи, особено ако той успееше да прибави трето попадение към вече постигнатите две.