Том Клэнси - Дълг на честта

— Добре де, харесвам жените. Никога не съм го крил. С жена ми си имаме споразумение. — Той пак извърна глава към него. — Обаче никога, абсолютно НИКОГА не съм тормозил сексуално, посягал, изнасилвал или насилвал някого в целия си скапан живот. Никога. Не ми се налага.

— Ами Лиса Беринджър? — рече Дърлинг, като провери в записките си за името.

— Тя беше сладко създание. Много будна, съвсем пряма и ме умоляваше да… Е, нали се сещаш. Обясних й, че не мога. През онази година ми предстоеше преизбиране, а пък и тя бе прекалено млада. Заслужаваше някого на нейната възраст, който да се ожени за нея, да я дари с деца и хубав живот. Тя го понесе тежко, пропи се… Може и да е взимала нещо друго, ама не ми се вярва. Както и да е, една нощ тя засилила по магистралата и загинала, Роджър. Присъствах на погребението. Все още разговарям с родителите й. Е, не и напоследък, струва ми се.

— Тя е оставила послание, едно писмо.

— Не е само едно. — Килти бръкна в джоба на сакото си и му подаде два плика. — Изненадан съм, че никой не е забелязал датата на онова, което е у ФБР. Десет дни преди смъртта й. Това е написано седмица по-късно, а това е от деня, в който умря. Персоналът ми ги намери. Сигурно Барбара Линдърс е открила другото. Нито едно от тях не е било изпратено. Всъщност струва ми се, че ще откриеш някои разлики между трите писма.

— Тази Линдърс твърди, че…

— Съм я упоил? — Килти поклати глава. — Знаеш за проблема ми с алкохола, знаеше за него и когато ме покани в кабинета си. Вярно, аз съм алкохолик, ала за последен път пих преди две години. — Последва цинична усмивка. — Сега сексуалният ми живот е даже по-хубав. Да се върнем на Барбара. В онзи ден тя беше болна, имаше грип. Отишла е до аптеката на Хълма и са й дали рецепта, след което…

— Откъде знаеш тези неща?

— Може да си водя дневник. Или пък просто имам добра памет. Все едно, зная датата, когато това стана. Може би някой от помощниците ми е проверил в архива на аптеката и пак може би на шишенцето с лекарството, от което е взела, е имало етикет с надпис: „Не пийте, докато взимате тези таблетки.“ Не знаех за това, Роджър. Когато съм настинал, пия бренди. Е, поне това пиех. По дяволите, използвах алкохола за много неща — призна си Килти. — Така че й сипах малко и тя стана много отзивчива. Дори прекалено, струва ми се, обаче аз също се бях понакиснал и реших, че просто всеизвестният ми чар действа.

— И какво искаш да ми кажеш? Че си невинен?

— Искаш да призная, че съм разгонен котарак и не мога да си държа ципа затворен? Добре, май е така. Ходил съм по свещеници, лекари, бях веднъж в клиника… Доста труд ми коства да го потуля. Накрая отидох при завеждащия неврологичното отделение в медицинския колеж на Харвард. Там смятат, че съществува част от мозъка, която контролира инстинктите ни. Това е само теория, но е обоснована. Свързано е с повишената активност. Бил съм хиперактивно дете. Все още не мога да спя повече от шест часа на нощ. Роджър, аз съм всичко това, обаче не съм изнасилвач.

„Значи такава била работата!“ — помисли си Дърлинг. Без сам да е адвокат, той бе назначавал, изслушвал и взимал съвети от достатъчно юристи, за да вникне в смисъла на думите. Килти можеше да се защити с два аргумента: че доказателствата против него са по-несигурни, отколкото следователите си мислят, и че всъщност вината не е негова. Президентът се запита кое от оправданията може да е вярно. Никое? Едно от тях? И двете?

— Тогава какво смяташ да направиш? — попита той вицепрезидента със същия глас, с който преди няколко часа се обърна към японския посланик. Все повече започваше да съчувства на седящия срещу него мъж напук на принципите си. Ами ако той наистина казваше истината? Откъде би могъл да знае… В крайна сметка такова щеше да е заключението и на съдебните заседатели, ако се стигнеше дотам; а щом заседателите щяха да си помислят това, то какви ли щяха да бъдат разискванията на Юридическата комисия? Килти все още имаше много поддръжници на Хълма.

— Някак си не ми се вярва, че това лято някой ще отпечата лепенки с надпис ДЪРЛИНГ/КИЛТИ, нали така? — Въпросът бе придружен от нещо като усмивка.

— Не и ако ми искат мнението — потвърди президентът с подновено равнодушие. Не беше време за шеги.

— Не искам да ти навредя, Роджър, макар преди два дни да ми се искаше. Ако ме беше предупредил, можех да ти кажа тези неща по-рано и да спестя на всички много време и проблеми. Включително и на Барбара. Загубих й следите. Много я бива по гражданските права, има глава на раменете си и добро сърце. Знаеш ли, това бе единственият път с нея. И след него тя остана на служба при мен — изтъкна Килти.