Том Клэнси - Дълг на честта

— Е, трябва да съм на рецепцията след около час — отбеляза госпожа Ореза и отвори хладилника.

Бъроус разбра, че закуската в този дом предлага избор от няколко вида студени тестени храни и обезмаслено мляко плюс препечена филийка от хляб с вкус на слама. „Прибавим ли малко плодове, все едно съм отново в Сан Хосе“ — помисли си. Вече надушваше обаче кафето. Намери си чашка и си наля.

— Някой е истински майстор на кафето.

— Мани — поясни Исабел.

Ореза се усмихна за пръв път от часове насам.

— Научих се от първия си шеф. Подходяща комбинация от сортове, подходящи пропорции и щипка сол.

„Сигурно при лунно затъмнение и след принасяне в жертва на някоя коза“ — помисли си Бъроус. Но и така да беше, козата бе умряла за благородна кауза. Той отпи голяма глътка и се приближи до Ореза, за да провери списъка.

— Толкова много?

— Може и преценката ми да е скромна. Оттук до Япония има два часа полет. Това прави четири за отиване и връщане. Да проявим щедрост и да кажем, че престоят на двете места е по деветдесет минути. Получаваме седемчасов цикъл. По три курса и половина на самолет за един ден. С всеки полет идват триста, може би триста и петдесет войници. Значи всеки самолет докарва хиляда човека. При петнадесет самолета, действащи за един ден, получаваме пълна дивизия. Мислиш ли, че жълтурите имат повече от петнадесет самолета 747? — попита Португалеца. — Както казах, умерена преценка. Сега остава само да докарат оборудваните си превозни средства.

— Колко кораба ще им трябват?

Последва ново смръщване.

— Не съм сигурен. По време на войната в Персийския залив… Тогава бях там като пристанищна охрана… По дяволите! Зависи какви кораби използваш и как ги товариш. Пак ще бъда умерен. Двадесет големи търговски ферибота само за докарване на машините. Камиони, джипове и какви ли не неща, за които никога не би се сетил. Все едно да преместиш град, пълен с хора. Ще трябва да доставят периодично гориво. Тази скала не ражда достатъчно храна; тя също трябва да идва с кораби, а населението на този остров току-що се удвои. Водните запаси може да се изчерпят. — Ореза погледна списъка и си отбеляза. — Както и да е, дошли са, за да останат тук. Тук няма съмнение — завърши той и се отправи към масата и към нискокалоричната си храна, като си мечтаеше за три яйца на очи, бекон, препечен бял хляб с масло, пържени картофки и всичкия холестерин, който съдържаха. Проклета старост!

— Ами аз? — попита инженерът. — Видях, че ти минаваш за местен. Адски сигурно е, че аз не бих могъл.

— Пийт, ти си мой клиент, а аз съм командирът, нали? Аз отговарям за безопасността ти. Такъв е законът на морето.

— Вече не сме в морето — подчерта Бъроус.

Ореза се раздразни от истинността на забележката.

— Дъщеря ми е адвокатът в къщата. Аз се опитвам да не усложнявам нещата. Изяж си закуската. Трябва да поспя, а ти да поемеш дежурството преди обед.

— А аз? — попита госпожа Ореза.

— Ако не се явиш на работа…

— …някой ще се запита защо.

— Хубаво ще е да разберем дали казват истината за полицаите, които са били простреляни — продължи съпругът й. — Не съм мигнал цяла нощ, Из. Не чух нито един изстрел. Като че ли на всеки кръстопът има постове, обаче те не правят нищо на хората. — Той направи пауза. — На мен също не ми харесва, скъпа. Ще трябва някак си да се справим с това.

— Направи ли го, Ед? — попита направо Дърлинг, а очите му пронизваха вицепрезидента. Той го проклинаше, загдето бе принуден да мисли над още един проблем сред множеството кризи, надвиснали сега над президентството му. Статията във „Вашингтон пост“ обаче го лишаваше от избор.

— Защо ме оставяш на произвола на съдбата? Защо поне не ме предупреди?

Президентът размаха ръце в Овалния кабинет.

— Има много неща, които можеш да правиш тук, и други, които не можеш. Едно от тях е да не се намесваш в криминално следствие.

— Не ми ги пробутвай тия! Много хора са…

— Да, и после всички са си платили за това. — „Ще трябва да спасявам моя задник — не добави Роджър Дърлинг. — Няма да рискувам задника си заради твоя.“ — Не отговори на въпроса ми.

— Виж какво, Роджър! — озъби му се Ед Килти.

Президентът го прекъсна с вдигане на ръка и с тих глас каза:

— Ед, икономиката ми се разпада. Наши моряци умряха в Тихия океан. Не мога да отделя енергия за това. Не мога да жертвам политически средства. Не мога да отделя и време. Отговори на въпроса ми — заповяда Дърлинг.

Вицепрезидентът поруменя и рязко обърна глава надясно, преди да започне: