Том Клэнси - Дълг на честта

Манкузо реши този път да не се ядосва. Той беше флагман и му се плащаше да мисли като такъв.

— Всичко с времето си. Най-важният ни потенциал, който е изложен на риск, са тези два самолетоносача. Трябва да ги върнем обратно и да ги поправим. В момента Уоли замисля някои операции. Трябва да съберем информация, да я обмислим и тогава да решим какво можем да направим.

— А после да видим дали той ще ни разреши, така ли?

Манкузо кимна.

— Така действа системата.

— Страхотно!

Зората беше наистина привлекателна. Седнал на горния етаж и до прозореца от лявата страна на самолета 747, Ямата гледаше навън и не обръщаше внимание на жуженето от водещите се около него разговори. Почти не бе мигнал от три дни насам и все пак приливът от сила и въодушевление го заливаше като потоп. Този беше последният полет от предварителното разписание. Превозваше предимно ръководен персонал, както и няколко инженери и цивилни граждани, които щяха да започнат внедряването на новото правителство. Бюрократите, натоварени с тази задача, постъпиха сравнително хитро по техен си начин. Разбира се, всеки на Сайпан щеше да има право на глас и изборите щяха да са обект на международно наблюдение — това бе политическа необходимост. Местните жители бяха около двадесет и девет хиляди, но в това число не влизаха японците, мнозина от тях притежаващи сега земя, дом и търговски предприятия. В него не влизаха и войниците и отседналите в хотели хора. Самите хотели (естествено, най-големите бяха японска собственост) щяха да се разглеждат като жилищни кооперации, а всички обитатели на апартаментите — местни жители с право на собственост. Като японски граждани всички те имаха право на глас. Войниците също бяха граждани и имаха избирателно право и тъй като статутът на гарнизона им беше неясен, те също се смятаха за местни жители. Войници и цивилни, японците на острова бяха тридесет и една хиляди, а щом се провеждаха избори… Е, сънародниците му прилежно се възползваха от гражданските си права, нали? „Международните наблюдатели — помисли си той, отправил взор на изток — да вървят по дяволите.“

Бе особено приятно да наблюдаваш от височина единадесет хиляди метра първата притъпена руменина на хоризонта, която силно приличаше на украса към букета от все още видими звезди. Заревото просветля и се разрасна, премина от пурпурно през наситено червено и оранжево, а сетне прие първите сребристи тонове на слънчевото лице, които още не се забелязваха по черното море отдолу. На Ямата му хрумна, че сякаш изгревът е само за неговите очи, виждащи го дълго преди по-долните хора да могат да му се порадват и насладят. Самолетът изви леко надясно и започна да се снижава. Траекторията надолу през утринния въздух бе идеално съобразена с времето и като че ли задържа слънцето на едно място през цялото спускане, просто едно жълто-бяло сребро, и така запази вълшебния момент за няколко минути. Чистото великолепие трогна Ямата почти до сълзи. Той още помнеше лицата на родителите си, скромния им дом на Сайпан. Баща му беше дребен и не особено преуспяващ търговец, продаващ най-вече дрънкулки и полезни джунджурии на войниците от гарнизона на острова. Райзо си спомняше, че татко му винаги бе много учтив с тях, усмихваше се, кланяше се, приемаше дебелашките им шеги за изсъхналия му от детски паралич крак. Момчето, наблюдавало всичко, някога смяташе за нормално да се отнасяш почтително към мъже, носещи оръжия и униформата на нацията ти. Оттогава опитът го научи друго, разбира се. Те бяха просто слуги. Продължаващи самурайската традиция или не (напомни си, че самата дума „самурай“ бе производна от глагола „служа“ и явно предполагаше и господар, нали?), именно те се грижеха и защитаваха по-високопоставените, а пък последните ги наемаха, плащаха им и им казваха какво да правят. Налагаше се да се отнасят към тях с по-голямо уважение, отколкото наистина заслужаваха, но странното бе, че колкото по-висок чин имаха, толкова по-добре разбираха къде е истинското им място.

— Ще кацнем след пет минути — съобщи му един полковник.

— Дозо. 38 38 Благодаря (яп.). — Б.пр. — Последва кимване вместо поклон, Защото бе седнал, ала въпреки всичко кимването беше премерено, точно колкото да благодари за услугата на един подчинен, като с този мил жест му показваше едновременно вежливостта и превъзходството си. С времето, ако този полковник го биваше и достигнеше генералски чин, кимването щеше да се промени, а ако продължеше нагоре, то някой ден с малко късмет Ямата-сан можеше да се обърне към него с първото му име в знак на приятелство, да го дари с усмивка и някоя шега, да го покани да пийнат по нещо и с издигането му във висшето командване да го научи кой е истинският господар. Полковникът вероятно се стремеше към тази цел. Ямата закопча предпазния колан и приглади косата си.